Когато всичко свърши...

Заспивам... не знам какво да мисля, не знам какво да чувствам, не знам какво да си мечтая. Сега бъдещето е без значение. Живея миг за миг. Не знам дали ще има утре, не знам дали сгреших... знам само, че не мога да се върна на зад.
Заспивам... притисната до теб, дъхът ми спира щом твоя слее се със мен. Ръцете ти са вплетени във моите, не мога да избягам... не мога а и вече няма смисъл. От кого да бягам? От теб, от себе си или от реалността? И да бягам спомените ще ме следват вечно, но не искам да забравям... не искам и да плача, защото сълзите ще отмият всичко което е било и ще бъде давейки се върху устните ми шепнейки „обичам те”...
Заспивам... и чувствам как отлита всеки спомен, всеки миг от живота ми... с теб. Бяга гонен от лъжата с която убих теб и любовта ти. Нe за първи път... но за последен. Цял живот те търсих, но чак когато те изгубих осъзнах, че ти беше и винаги ще бъдеш единственото ми желание... чак нереално. Всичко ли ми даде или аз всичко ти взех... и вече нищо не остана...
Заспивам... защото само от сънят не ме боли. И всеки сън е едно ново начало без край. Без лъжи, но и без истини... без омраза, но и без любов... без чувства... без болка... само един безкраен копнеж, за жалост – нереален. А реалността... пропита от болка, че вече не си в живота ми. Но ти си тръгвай... не се обръщай... не ме обичай... забрави ме. Не ще мога да те задържа, не ще мога да изтрия раните... рани от, които всеки миг носи безнадеждност.
Заспивам... и пропадам в собствената си вина. Сякаш нищо друго не е съществувало преди това... сякаш всеки ден е бил илюзия, а всяка нощ - неосъществим копнеж. Още ме боли от думите... дори и неизречени. Още събирам сърцето си... макар от мен самата то да е разбито. Още бягам от мечтите си... въпреки че единствената ми мечта си ти. Още те обичам... дори да знам, че никога вече няма да върнеш в живота ми... Сбогом...