Когато всичко свърши, осъзнах какво наистина съм направила. Разбрах, че грешките, които съм допускала, не са засягали само мен... Животът ми тотално се бе преобърнал и аз не знаех как да се изправя отново на краката си... как да погледна в бъдещето, без да се замисля за всичко от миналото. Бях наранявала много... бяха ме наранявали до болка, но този път беше различно! Познавах вкуса на самотата и определено не бих искала пак да го усетя. Но ето на - беше неизбежно! Щях да страдам още много, щях да нараня още много хора...

Питах се, как съм успяла да падна толкова, да забравя същността си, всички ценности, всичко в което съм вярвала - нямаше нищо, просто го нямаше. Чувствата, които изпитвах, бяха заличили всичко. Една безпътна любов, просто тлееше в мен и аз не исках да за забравя, не исках просто да обърна гръб на най-прекрасното чувство, което до този момент в живота ми бях изпитала. А и как бих могла... желанието, магията, с която се залъгвах, че някой ден наистина мога да съм щастлива, истински щастлива с теб, без онова чувство за вина, че всичко е една огромна грешка!

Уморих се от лъжи... просто нямах сили вече, всяка частица в мен желаеше просто да дойде края, да залича живота си до сега и да започна начисто, всеки заслужава втори шанс - нали?

И когато осъзнах, че всичко наистина е свършило, се питах щастлива ли бях, заслужаваше ли си да загубя толкова много, за да изживея тези прекрасни моменти, от които беше съвсем малко вероятно пак да вкуся. Нямам сили за нищо вече, не мога да се усмихвам, когато знам, че душата ми се влачи по черната земя, дори за помощ не може да помоли, няма кой да ме разбере, всеки ти обръща гръб, без да се замисли... Нямаш никой, сам си, нищожен в огромния свят.

И когато всичко свърши, затваряш очи и си припомняш онези омайващо красиви моменти, забравяш болката, че няма да се върнат, чувството за вина изчезва и се унасяш. Реалността те събужда и пак си в същата дупка, в която беше, продължаваш да живееш в кошмара. Питаш се - има ли изход; болката ще спре ли някога; чувството за вина ще си тръгне ли; кога ще спра да страдам? И след края аз питам - има ли още болка, която не съм изпитала, има ли още удари, които не съм понесла, кога лъжата, в която съм, ще свърши. Заслужавам ли? Това ли е моята съдба? Явно Да! Нещата, които бях позволила да ми се случат, чувствата, които бях допуснала да изпитам, грешните мисли, те са причината за моето нещастие, и сега аз си плащам!

Човекът, който ме обичаше, просто не го заслужавах. Не заслужаваше и частица от това, което му причиних, но всичко бе истина и той бе минал през Ада за мен. Аз му бях длъжна! Длъжна да му отвърна със същото и да забравя, че това, което исках, вече няма значение. Сега на първо място бе той.

Когато всичко свърши, сърцето ми сякаш спря за миг, отворих очите си и видях истината в лицето, всичко все някога трябваше да спре...