Кога избрахме да сме толкова жестоки със себе си?
Ставаме сутрин и всичко е мрачно, светът се срива пред нас, а единствената ни утеха е да изпушим една цигара, защото тя ще ни успокои, ще ни даде сили да продължим. Накъде отиваме?
Накъде води този път на пълното безсмислие с една единствена утеха - оправданието, което се опитваме да дадем пред себе си, за да ни е по-леко. Кога спряхме - ние, хората, да се радваме на малките неща в живота си? Може би когато спряхме да ги забелязваме и се отрекохме от истинските неща и оставихме ежедневието да ни носи чувство на празнота!? Кога спряхме да се радваме? Вместо усмивки, на лицата всеки ден виждам вкуса на безразличието, на иронията. Няма го онзи трепет, който те кара да се усмихнеш, срещу теб стоят само хора, които отдавна са сменили усмивката с пълната апатия и учудването, ако някой друг е щастлив.
Кога спряхме да бъдем хора и да обичаме хората? Може би тогава, когато забравихме самите себе си. Точно тогава забравихме какво е да подадеш рък ...