На дъното съм. Дълбоко и тъмно е. И много студено. Вече нямам въздух. Ще умра.
Не помня от колко време съм тук. Кой сезон сме. Ден или нощ, може би година.
Сама на дъното, с подути колене и набъбнала кожа. С отмито съзнание невиждаща и нечуваща.
От безбройните опити да изплувам душата ми стана моравочервена и започна да боли.
Не усещам и жаждата, която ме мъчеше в началото. Не чувам и звуци. Нямам и спомени.
Засъхналата кръв по устните ми ги стяга, не мога и да се засмея.
Ще умра.
Започнах да се заравям в пясъка. Шепа по шепа. Колко ми тежи този мокър пясък. Изтича. И как мирише. Не мога да определя на какво. Не мога. Уморих се. А мирише!
Не заспивай, остава още малко. Още много малко и край!
Няма мъка. Няма сълзи. Няма виновни. Само кокичета!
Замириса на кокиче. Бяло. Бяло.
На цели китки, както аз обичам да си ги бера. Като сноп при жътва. ...