Чувствам се толкова сама! Сякаш никои не ме разбира. Не защото съм толкова сложна, а защото не им пука. Най-много мразя моментите, в които искаш да те прегърнат, или поне само да те потърсят, но не случва… Седиш и чакаш магическото позвъняване, магическото съобщение, онова, което ще оправи всичко, онова което ще те накара да се усмихнеш и ще ти даде сили да продължиш напред.

Много поетично нали, дълбоки размисли и романтични желания. Глупости! Живота е гаден, сам си! Да, никой не те разбира, но на никого не му пука за това. Колкото и красиви думи да намериш, за да опишеш иначе ужасното, нищо няма да се промени. Най-много да ти стане по-гадно. Защо ли? Веднага обяснявам. Свикнали сме в края на „красивите” и възторжени истории да има уникален жест, или невероятен момент, който те кара да се разплачеш от щастие да и да си помислиш „Това мога да съм аз!” Когато разкрасяваме, иначе гадните и истински истории имаме възможността сами да измисляме края, правим го такъв, какъвто искаме да бъде. Реалността обаче няма нищо общо с това. След като веднъж вече сме изживели фантазията е много трудно да се върнем в сивото ежедневие.

Това и причината хората да лъжат. Измислят си по-добър край на историите. Има много причини зад това. В повечето случаи хората не го правят само, за да впечатлят останалите, правят го, за да могат, дори за петте минути, в които разказват тази лъжа да почувстват какво би било, ако живота беше маалко по-хубав. Всеки го е правил. Дали ще замажеш някоя част, или път ще измислиш съвсем нова история, няма значение, важното е, че в очите на тези хора твоята измислица е истина. За тях ти си човека, който има най-невероятния шеф, човека, който е спечелил първото място, човека когото не са съкратили сутринта. Ти си този човек. Ти си по-добрата версия на себе си.

Ужасно е да се чувстваш като провал. Гледаш хората около себе си, те процъфтяват, ти си стоиш на все същото място, на което си бил и преди две, три, пет години и нищо не се случва. Вглъбени в себе си, малко по малко започват да те забравят и накрая оставаш сам. Минаваш в защитен режим и започваш да лъжеш. Когато нищо не ти се случва, ами вземи нещата в свой ръце и излъжи. Не е ли това мотото на всеки един човек? Не! Не е ли? Нима ми казвате, че има и други начини?! Не вярвам! Ако наистина е така, защо в момента връщате лентата назад и си припомняте случки, същите като тези, за които аз говоря. Много е лесно да си моралист, и да съдиш другите. Да си кажеш „Аз не съм такъв!”. Всеки дишащ човек на тази земя е излъгал не веднъж, а стотици пъти. Понякога дори не усещаш как лекото преувеличение, или „благородната” лъжа ти се изплъзват от устата.

Реалността е тежка! Не винаги си победителят, който си представяш, че можеш да бъдеш, не винаги си щастлив, не винаги има кой да те прегърне. Истината е, че си измисляме тези красиви истории, за да замажем собствените си очи. Не става въпрос за другите. Става въпрос за самите нас. Става въпрос за това, че е по-лесно да не кажеш на майка си за двойката, защото и без това се чувстваш зле, нямаш нужда и от конско. За всички пъти, в който си искал да се разревеш като бебе и да не спреш докато буквално не пресъхнеш, но на въпроса „как си” отговаряш с  „добре”.  Става въпрос за това, че в 90% от случаите лъжем, за да си спестим поне малко болка. Заблуждаваме се,че по този начин всичко ще бъде наред и без дори да признаваме пред себе си, живеем с надеждата, че когато кажеш една лъжа 100 пъти, тя се превръща в истина.

Не ме разбирайте погрешно, никой не е жертва. Всеки има избор. Работата е там, че понякога просто нямаш сили. Не ти се слушат съвети на хора, които не разбират, нямаш нужда и от потупване по гърба. Понякога просто трябва  да си представиш какво може да бъде, за да имаш стимул да станеш от леглото на следващия ден. А тази прегръдка, за която говорех, от нея имаш нужда винаги. Тя обаче може да се даде само от много специални хора, другите просто не разбират, че имаш нужда точно от нея и започват да ти дават гореспоменатите безсмислени съвети. Когато обаче специалните хора ги няма, тогава идва трудната част…

И така стигаме до това колко е гадно да си сам. Винаги съм се чудела как великите писатели създават тези имагинерни светове, как въобще им идват тези идеи. В такива моменти, някак го разбирам. Създаваш тези светове, за да избягаш от своя. Там ти си шефа. Там получаваш, който край ти си пожелаеш. Реалността може да е грозна, но историите са красиви. Колкото по-красиво написани, толкова по-гаден е реалния живот. Не го правят само писателите, разбира се. Правят го всички. Докато са в колата и си мислят за идеалната вечеря, или под душа, пеейки и представяйки си, че са мега звезди. Прави го всеки един от нас. За около 5 минути заживява друг живот, по-хубав от неговия. Един сън, който ти контролираш. Един сценарии предназначен само за теб и твоето щастие.

Разбира се, това са само мои разсъждения. Аз мисля така. Аз правя така. Дори и сега всъщност, говоря сякаш съм наясно със всичко и само анализирам това, което виждам, но не е така. Всъщност ми харесва да говоря така, сякаш давам съвет на сама себе си, гледайки се от страни. Така аз бягам от своята реалност. Всички се опитваме да разберем как да се справяме с  емоциите, които минават през нас всеки божи ден. Понякога се борим с тях, друг път искаме да ги задържим, или просто бягаме, в тайнствени светове, в който ние взимаме всички решения и целият свят се върти около нас...

И така три дни яли, пили и се веселили, и заживели щастливо…

Да, ама не!

Ще завърша така:

И така живота продължил по абсолютно същия начин с надежда, че приказките понякога се сбъдват!