"Студено ми е"... караш ледения вятър да задуха по-силно.
"Страх ме е"... изкарваш наяве най-ужасните ми кошмари.
"Искам те"... отдалечаваш се.
„Обичам те”... прошепвам на отдалечаващата се фигура.

Какво е любовта за хората? За някои е като бяла лястовица, която е спасението им в трудните моменти, или красив лебед, а за други е страх, ридание, болка и борба. Коя от двете е реалната? Тази, красивата, магическата, фееричната от приказките, или тази в реалния свят, която няма нищо общо с happy end-a  във филмите? Кажи ми, ако знаеш отговора, защото го търсих и сама, но разочарованието започва да ме задушава. Като малко дете, опитващо се да хване светулка, която в един момент просто престава да свети, сякаш изключва пламъчето на щастието, така и аз се опитвам да хвана истинската, реална, голяма любов, но сякаш в един момент тя просто изчезва. Как се успокоява плачещо дете, изпуснало светулка? Някои казват, че просто трябва да намери нова цел, която да преследва. Други казват, че трябва да го прегърнеш и да го оставиш да плаче на рамото ти, докато остане без дъх. Но истината е, че никой не знае как да помогне на човек, който за първи път осъзнава, че най-съкровената му мечта е неизпълнима. Когато човек осъзнае нещо подобно, ако в този момент се заслушаш много внимателно, почти можеш да чуеш как сърцето му се разбива на парченца и в този момент виждаш невероятния страх и ужас, отразяващ се от очите му върху падащите по бузите сълзи. Малко са хората, които биха си направили труда да се заслушат за разбиващо се сърце, точно тези хора за мен са безценни. Те са моята бяла лястовица, моето спасение, а докато имам такива хора в живота си, никога няма да се откажа от лова на светулки!