Любовта и омразата
“Душата ми е стон, душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена:
На смърт е моята душа ранена,
На смърт ранена от любов…
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Кажете ми: що значат среща и разлъка?
И ето аз ви думам: има ад и мъка –
И в мъката любов!”
(Из “На Лора” – П. Яворов)
Прохладна лятна вечер е. Седя на изстиналия морски пясък с поглед, впит в морската шир. Започват да изгряват първите звезди, а луната - да се отразява в морето. Сгушена в себе си, се опитвам да успокоя своето туптящо сърце, което изстрада много. Усещам как то кърви в мъката си. Болката от преживяното ме разкъсва вътрешно и чувствам как всичко около мен губи смисъл, усещам самотата, страха и безверието да обладават мислите и чувствата ми. Боли!
За толкова кратък период аз се влюбих – лудо, безумно, страстно и всепоглъщащо – така, както никога не съм била влюбена досега. Вярвах, отдадох душата си на любовта... и докъде ме доведе тя? До нещастието, падението, безверието в утрешния ден... до омразат ...