Сърцето ми биеше като полудяло. Дланите ми се потяха. Усещах как кръвта ми бушува във вените. Един тънък косъм от перфектния ми кок падна върху моето лице. Леко притиснах устни и усетих ярко червеното червило. Беше тихо и тъмно. Само аз и тъмнината. Само аз и топлината. Само аз и единствено аз.

    Усетих лек полъх. Дочух шумолене пред мен. Отворих очи и...

    И се събудих от дразнещия звук на алармата. Беше точно 5,30 сутринта и аз трябваше да напусна топлото уютно легло. Тромаво отидох до кухнята и включих кафе машината. Опрях ръката си върху кухненския плот и точно когато се унесох и щях да се строполя на земята, нещо изпищя. Кафето ми беше готово.

 - Горещо. – казах си аз и го сипах в една термо чаша.

    Навлякох дрехите си от вчера и видях, че закъснявам. Беше 6,06. Отпих от кафето си, докато заключвах входната врата. Навън беше една от онези октомврийски сутрини, слънчева, но същевременно ветровита и студена. Слънцето едва бе изгряло и улиците на големия град бяха все още тихи и спокойни.

-          И за какво толкова бързам? – измърморих аз. – За някаква заплата и за всичките мъки и болки. Защо изобщо почнах да се занимавам с това?

     Ето... вече бях стигнала до работното си място. Театърът... така обичаното от нас актьорите място.

-          Как ли пък не!!! Добре, очевидно трябва да спра да си говоря сама.

 Не помня как точно мина този ден, нито как мина следващия или пък по-следващия или пък по-по-следващия... Спомням си само едно... Връщах се толкова изморена от работа, че направо лягах да спя... на сутринта ставане, работа, лягане, ставане, работа... вечният кръговрат.

-          И за какво ми остава време?! Нямам време дори да ям! Да, продължавай да си говориш сама... Не стига, че нямаш време за хората, но и те ще почнат да те отбягват, ако продължаваш да си говориш на стените!

 Вече съм изморена... Толкова изморена! Вече 7 часа съм на тази сцена... играя нечий чужд образ с неговите проблеми... Аз нямам ли си свои? Краката вече не ме държат. Не мога да гледам...

 Защо го правя?

Сърцето ми биеше като полудяло. Дланите ми се потяха. Усещах как кръвта ми бушува във вените. Един тънък косъм от перфектния ми кок падна върху лицето ми. Леко притиснах устни и усетих ярко червеното червило. Беше тихо и тъмно. Само аз и тъмнината. Само аз и топлината. Само аз и единствено аз. Усетих полъх. Дочух шумолене. Отворих очи и голямата тежка завеса се отвори пред мен... Беше тъмно, само един лъч светлина ме осветяваше...

  Ето ме мен... давайки облик на несъществуващ герой. Изобразявайки неговите емоции, чувства, възгледи...

 Цялата треперех... Затворих очи и почуствах гордост. Да, бях горда със себе си. Залата се освети и видях стотиците хора, прави и усмихнати да аплодират... Мен ли аплодираха. ДА... Исках да изкрещя... Исках да затанцувам... Едно малко момиченце дойде и ми поднесе един красив букет...

Прибрах се вкъщи. Бавно оставих букета и си казах:

 - Ето защо го правя. Ето защо преживях тези болки и мъчения. Ето защо станах актриса... – все още треперех от изживяното и се опитвах да определя какво е Театърът за мен. Ярко червеното червило все още беше на устните ми. Те бавно се отвориха и съвсем тихо прошепнаха... – Любов!!!