Ако за редовия човек честа мисъл е несправедливостта, която го спохожда в света, то за психагога подобна мисъл е излишна. Разбирането, че светът е несправедлив, е единствената несправедливост, която съществува в света.
Психагогът – напротив – постига съвършена дисциплина на своята мисъл и никога не си позволя празноволието да обвинява. Защото обвинението в несправедливост поражда един от най-ужасните тирани в човешката душа – недоволството. Психагогията е узнала: няма обективни причини в живота, които да пораждат недоволство.
Психагогът, за разлика от всички други – труженици и предприемачи, подчинени и властници, обикновени жени и редови мъже – влиза във всяка неприятна ситуация с готовност. Съзнанието, че може да се претърпи поражение или някоя малка неизгода, е напълно приемливо за стратегическия психагогически подход. Какво означава това?
Психагогията учи: “на човек му се налага да залага на една карта всичко, само когато дълго време е избягвал да залага изобщо”. Поради непрестанния страх от загуби, се заобикалят ситуации, заплашващи със загуба, а това довежда до окончателната загуба. Също – поради постоянното подбиране на ситуации, които могат да бъдат спечелени (или да бъдат интерпретирани като спечелени), се стига дотам да се “печели” оперативно, на парче, и животът да се доведе до стратегическа загуба.
Обвинението в несправедливостта на света и недоволството, което се изразява с това обвинение, са симптоми на смътното предусещане, че независимо какво се прави, житейският провал тегне винаги с еднаква сила над човека.
Психагогията умее да решава въпроса за натрапливото усещане на социалната душа, че е неосъществена. Решението на този въпрос е в преднамереното включване в ситуации, които затрудняват и могат да доведат до неуспех. Предварителното отчитане на загубата не само освобождава поведението на психагога и разкрива една по-гъвкава деятелност, но и подобно разточително действие с времето създава далеч по-адекватното усещане, че човек разполага с психичен ресурс. А това е нещо съвсем обратно на самовнушената заблуда, че онова, което в тоя конкретен случай губя, е последното, което имам, и затова последното, което губя.
----
Предизвикването на оперативни сложности в рутинния човешки живот може и да доведе до слабости и загуби, но има тактическа ценност. Това е ценността на маневрата: да се подрони веригата от отделни операции по такъв начин, че да се отнеме от тяхната тясна целесъобразност, като общият поток от деяния се подчини на стратегическите цели.
© Едуард Кехецикян Всички права запазени