Здравейте, милички! Пиша ви по време на обедната почивка. Изненадани ли сте? Отдавна вече никой не пише писма. Аз съм добре - добре, доколкото мога да бъда на чуждо място, в чужда къща. Но, знаете, че няма начин. Трябваше да избирам - или у дома и да мизерствам, или на гурбет, уж за по-добър живот. Липсвате ми! Много ми липсвате! И сега, когато пиша, гледам снимката, на която се усмихвате. Искам да ви прегърна! Често ви прегръщам... Но когато се събудя, вас ви няма.
Тук има много като мен. Хора, които са оставили сърцата си ТАМ и са дошли ТУК - хем да печелят повече, хем да помагат на близките си, хем да не са в тежест. Тежко е! Много е тежко! Плачем, когато чуем българска песен... Плачем, когато случайно чуем някоя българска дума... Плачем, когато... Ние сме като рани, от които България иска да се излекува! Като болежка, захвърлена нанякъде... Ние сме навсякъде... И никъде! Тук сме и съществуваме, но не живеем. Животът ни е там, при вас. Където е сърцето. Мислите ни... Чакаме неделя, ...