Може би
Бях далече, толкова далече… Двадесет години живях в един излишно измислен от мен самата свят, за да се почувствам важна за себе си… Важна в собствения си несъществуващ свят.
А ти бе до мен през цялото това време. Държеше ме за ръката, когато се страхувах от тъмното, слагаше мокра кърпа на челото ми, когато бях болна, попиваше сълзите ми, когато не знаех за какво плача…
Сега пак си до мен и аз пак съм си там - в нищото. Обаче, с годините сякаш нищото започна да придобива смисъл и бавно, малко по малко измисленият свят започна да се превръща в реалност.
Ти си упорит и не се отказа, а може би на това му казват „любов“ ?! Кой ще каже, аз не знам?
Да ти благодаря ли? Може би заслужаваш… Затова, че още си до мен и продължаваш да се опитваш да ме държиш на повърхността. Дръж ме здраво!
Дали те обичам?! Не знам, кой друг би могъл да каже…
© Манипулирам Всички права запазени