Именно, когато най-малко очаквах, падах многократно. Губех себе си, губех хора. Чупех на парчета света и ги разпилявах навред. Вятърът ги носеше. Пръскаха се навсякъде. После ги търсех. Намирах ги и не исках да са мои.

Хващах се за последната прашинка надежда и възкръсвах с въздишка за нови сили.Чудех се колко пъти човек е способен да се разбие и пак да се събере наново. Едно разбрах. Дори десетки пъти да " падне", след всяко счупване, вече не е същият. И в това е смисълът на болката, през която преминаваме-да се променяме към добро.

Да заобичаме и другото си Аз.

Да се усмихваме, от страданието израстват нови криле.

Откриваме скритите си сили и онази обич, която ни очаква зад ъгъла.

Два силуета, две души обгърнати в мъгла, ала толкова истински и стойностни ,че притваряш очи... и замълчаваш.

Тази любов те запазва и осмисля оставащите дни.

И въпреки дъжда, някак ти е спокойно, уютно, топло, светло, безгрижно...

Може би, защото без тъгата, без пречистването, няма израстване...

… Тих е катарзисът..., сърцето му припява...

Пътят вече е по-светъл, по-проходим, по-верен...

И махам с ръка, докосвам вятъра и танцувам ведро с дъждовните капки..

Като в Рая...