Моментите, в които сълзите не са на място, моментите, в които болката е по-силна от тях и не ти позволява да заплачеш.
Когато ти трябва само да намериш себе си и да подредиш света си, за да накараш душата ти да левитира.
Когато понякога имаш нужда просто да мълчиш и да се вслушаш в тишината, в думите и, в шепота и за нежност и самота...
Когато седиш сам със себе си, в компания на горяща свещ и мелодия... и се опитваш да се събереш в кожата си.
Цялата Вселена мълчи, сякаш усетила, че сам единствен Ти трябва да намериш отговора, който дириш.
Всичко е тихо, а точно тогава ти имаш нужда да чуеш нечий глас и да усетиш, че не си сам. Да изплува спомен, който да иска да те удави.
Да успееш да преглътнеш горчива глътка, но да се задавиш.
Да плачеш, но от радост.
Да ти се диша, а да не намираш кислород.
Да искаш да крещиш, а глас да липсва.
Да виждаш смисъла само в новото, чисто начало, на нов живот, в топлината на детските очи и мекотата на техните ръчички.
Да се чувстваш силен, от тяхната безпомощност.
Какво става тогава?
© Усмивчица Всички права запазени