Момиче в огледалото
„Но накрая всичко
отминава... черната сянка... дори мракът не е вечен. И идва нов ден." Самознай Майтапер „Властелинът на пръстените"...
... ... ...
Никога няма да забравя деня, в който я видях да плаче за пръв път. Сълзите ú бяха толкова горещи и солени, че сякаш прогаряха рани в кожата на ръцете ми. Бузите и останаха бледи, само част от очите и почервеня. Малките капилярчета в очите и се напълниха с кръв и погледът ú заизглежда като изрисуван. Видях я как зарови пръсти в косата си и се сви на кълбо на пода. Разтресе се в измъчен хлип и остана да стои така за малко. Наистина не можех да повярвам, че ставам свидетел на това. Тя беше силен човек - никога не показваше слабост пред хората, казваше винаги какво мисли и нямаше човек, който да може да я отклони от целта и. Сега обаче аз виждах едно съвсем друго момиче у нея. Не намирах и капчица останала решителност в погледа ú, колкото и да търсех, не откривах и грам самоувереност. Тя беше някак си по-красива докато плачеше. Изглеждаше толкова сама. И беше такава.
Да, наистина няма да забравя онзи ден, в който тя за пръв път извика за помощ, протегнала ръка наникъде. Пръстите и бяха разперени безпомощно във въздуха и сякаш се опитваха да хванат неуловим дух. Очакваше да има кой да помогне, както тя бе помагала стотици пъти, но такъв човек не се намери - всички бяха прекалено заети да бъдат егоисти. Тогава тя просто рухна на пода и остана да лежи така, а сълзите продължаваха да парят...
Наистина никога няма да забравя този ден, в който видях това друго момиче у себе си. Няма да забравя, че се изправих сама, че избърсах сълзите със собствените си ръце и се прегърнах сама. Страшно ми беше да гледам момичето със зачервените очи в огледалото и за това се обърнах с гръб. И да... аз продължих да вярвам, че има друго освен самота и тъга на този свят, че има приятели, които да помагат, въпреки че понякога не са до теб, когато ти трябват. Защото с настъпването на новата зора винаги има ново слънце, защото винаги има светлина в края на тунела... нищо, че понякога се оказва само поредният жесток влак, който те прегазва и те оставя безжизнен на релсите...
Напоследък често виждам онова плачещо момиче в огледалото преди да си легна или във витрините по улицата, а понякога дори усещам как дъждът рисува сълзи по лицето ú... още ме е страх от нея, но се научих да я обичам, защото тя е част от мен. Точно заради страха си от нея се научих да вярвам по-силно, че след буря идва слънце...
© Никоя Всички права запазени