Българският преход - едно двадесетгодишно явление. Толкова много политически партии, толкова много платформи и толкова много политици... Изобилие от месии и обещания, но тотална липса на морал, на отговорност към хората. Но защо, защо българите - граждани на Европейския съюз от 2007 г., се чувстват излъгани, бедни, нещастни? Защо расте пропастта между родината-майка и държавата-мащеха? Защо не възприемаме България като едно хомогенно цяло? И така ли не се намериха подходящите, лидерите, които да впрегнат ума и усилията си за нашата, за българската  кауза.

Сами ли сме си заслужили хората, които ни управляват? Те едни от нас ли са? Нима българското трудолюбие, гостоприемство и веселие са просто митове и легенди от предишни времена? И ако наистина българите сме станали лоши, мързеливи и завистливи, не е ли закономерно наличието на подобен тип хора в политическата ни класа? Готови ли сме поотделно и като общество да си признаем грешките и да поемем вината, отговорността за действителността, в която днес живеем. Такава, каквато ние я направихме или не я направихме, зависи откъде го гледаме.

За да изложа мнението си, ще си представя мислено, че разговарям с вас - читателите на това есе. Ще ви попитам така: първо добрата или лошата новина? А сега пък ще си въобразя, че вие избирате първо да чуете лошото. Ами ето го лошото, според мен:

Що за сънливци сме ние, бе хора?! Спим вече две десетилетия. Унесохме се! Не! Ние направо се забравихме! Пропуснахме като народ толкова ценно време! Стигнахме до там, че да наричаме една генерация от качествени хора „изгубено поколение”. Пропуснати човешки животи заради сън, заради спане. Това е една жалка истина. А какво трябваше да направим ли - да мечтаем, да работим и изграждаме. Защо си мълчахме, защо не се концентрирахме, защо не се обединихме около нещо? Как не можахме да си поставим като народ с такава история, традиции и култура, как не успяхме да си изберем национална кауза?

Да не би да избрахме туризма?

Малката територия на нашата страна е побрала толкова много възхитителни кътчета. У нас е някак си мистично, магическо, автентично. Селца с обикновени по съдба и живот, но необикновени като душевност хорица. Тези местни са отворили широко сърцата за гостите си.Запазените възрожденски къщи, все още работещите занаятчийски работилници правят въздуха друг. Усойните гористи и планински местности носят особено чувство на хармония, на равновесие. Сякаш там човек има възможност да отмие, да съблече другите от себе си. Там той остава сам с мислите си и с любимите си хора. Само там може да осъзнае и преживее природата - единственият начин да се слее с нея. Разговорът ни започна да ухае на романтика и затова не можем да пропуснем черноморското крайбрежие - мястото, където по такъв красив начин се сливат морето и небето. Мястото на силните емоции, на младостта, на красотата. Горещото слънце, парещият под краката пясък, лекият хладен бриз, сините вълни… Ако човек затвори очи, почти може да ги усети.Колко магнетично е нашето Черно море, завладяващо е. А спомените, които човек трупа там - те са разтърсващи. И са завинаги. Многовековният ни народ и държава също са  оставили белези по тези земи- исторически. В изобилие имаме следи от древни хора, събития и култури. Забележително е и как в непосредствена близост едни от други се гледат храмове на различни религии.

Но не! При все това ние не пожелахме да се захванем с туризма - той очевидно не е бил нашата кауза.

Ако беше, щяхме да пазим чисти както планините и морето, така и градовете и селата си. Ако искахме да привличаме хората в България, нямаше да рушим културно-историческите си паметници. А да - и вече щяхме да сме изградили една прилична инфраструктура. Защото ние такава нямаме - пътищата ни по-често водят към смъртта, отколкото до избраната от нас дестинация. Пък и що за държава в ХХІ век е оставила многобройни населени места и хиляди хора без канализация? А къде се чуло и видяло електрозахранването да не е подсигурено и обезпечено? А персоналът в курортите ни и държавната ни администрация! Това са все хора, с които чуждестранните ни гости се срещат. Те са толкова ниско грамотни и дори не умеят да ползват чужди езици. Не могат, а и не искат да подпомогнат престоя на туристите в България. Понякога ми се струва, че са ги вербували у нас от съседни държави, за да прогонят чужденците в посока към нашите конкуренти. Ако искахме да развиваме туризъм, щяхме първо да инвестираме в човешкия материал, но ние не го направихме. А да, забравих, че това не е нашата кауза. Но аз ще продължа с търсенето ù!

Втора спирка в моя преглед. Ето ни в темата за земеделието. Нека да оценим  наличните условия.За начало природните такива. Земи- повече от плодородни. Овощни, зеленчукови и лозови масиви - налице. Територии, наречени „житницата на България” и „розовата долина” - те носят бонус точки. А що се отнася до човешкия материал - подходящ за целта. Хората ни са с дългогодишни трудови навици в сферата на селското стопанство. И не само това - българинът обича земята. Той е дълбоко свързан с нея. С истинско усърдие я работи. И това усърдие е израз на съзидателното у човека, на онази негова дълбока будност, на страстта да създава.

До тук всичко звучи прекрасно. Но защо и земеделието не се е състояло като наша кауза?

Защо опустяха земите ни? Защо днес сме вносители, а не производители? Защо в България е „causa perduta” да получиш европейски пари по програмите за развитие на селските райони? Загубил ли е българинът връзката си със земята или с мъка му се е наложило да се  откаже от нея? Аз мисля, че по-скоро второто. Неблагодарна работа е тук да се обработват земи. Жалко, защото ни сме си земеделска  страна.

Пречките пред производителите и обработвателите изглеждат безчет. Това са и бюрокрацията, и мудната държавна администрация, и липсата на инфраструктура (споменавам я за втори път, но тя определено е важна предпоставка за работеща икономика).

Но ако днес решим да превърнем земеделието в българската кауза, аз съм убедена, че  не е твърде късно! Точно на време ще хванем европейската вълна на еко и биопродуктите. В наши дни това определено е модерно. Но не е само до модата! Съвременният човек днес повече от всякога се грижи за своето здравословно хранене. Динамичното, дори бих казала стресиращо ежедневие е фактор, който може да бъде неутрализиран само чрез правилно хранене и спорт.

Мисля, че тази евентуална българска кауза ще се окаже печеливша, но не само от материална гледна точка. С оглед на бъдещето това определено е нещо, което заслужава вниманието и усилията ни. Преди време все още формиращото се гражданско общество на България се надигна и обяви против производството на генномодифицираните храни у нас. И успя - в страната ни не е разрешено отглеждането им. Така показахме, че имаме хъс и воля да браним това, в което вярваме. Мисля, че имаме потенциал да превърнем родина си в еталон  сред „страните на здравословните храни”. Доводите в графа „за българското земеделие” не са малко. Струва си да помислим, нали?

Но няма време! Докато все още мислим върху предходната тема, влизаме рязко в следващата. Заглавие „Човешки материал”. Ако някой иска да ме контрира, че това винаги си е било национална кауза, съм готова с безбройните си аргументи да му се нахвърля.

Ставам яростна като се сетя за нас- българите! Не, не се изживявам като жертва. Но ми е мъчно, боли ме как държавата третира гражданите си.

Да, знам, че целта на всяка политика е да направи живота на хората по-добър. Но на практика при нас , независимо от намеренията, това никога не се получава. Омерзява ме елитът ни - и псевдополитическата ни класа, и псевдоинтелектуалците ни и псевдопатриотите ни. Първите се доказаха като алчни и егоистични, а не като качествени професионалисти и успели в живота хора. Обикновеният българин загуби вяра в тях, той е оскърбен (затова и половината от населението ни не гласува, не вижда смисъл в това). Вторите много приличат на първите. От тях по дефиниция очакваме да са демократични и широко скроени. Но не са! Ако бяха такива, нямаше например да заклеймяват един определен стил музика (сещате се за какво говоря), който кара голяма част от нашето населението да се весели, да се чувства добре. Като цяло е абсурдно каквито и да е хора, независимо дали са интелектуалци или не, да демонстрират ненавист към нещо, което прави щастливи други хора. Но за интелектуалеца е изключено да бъде ограничен - това съчетание е пример за оксиморон. Третите пък в стремежа си да се докажат, не по-скоро да се покажат като патриоти обвиняват, назидават и хулят околните, обяснявайки им за патриотизма. Но не е ли най-голямата проява на патриотизъм да си толерантен и да обичаш сънародниците си. Е, значи самите ни патриотите не носят в сърцата и умовете си и грам патриотизъм.

Тъжно ми е и заради начина, по който ние се отнасяме помежду си. Знам, че животът ни не е лесен. Но не мога да се примиря, че губим сплотеността на семействата и родовете си. Губим и прекрасните си съседски взаимоотношения. Разрешаваме на някакви си „никакви хора” да ни внушават, че между етносите в България има напрежение. Хора, кога сме имали етнически проблеми?! Безумие е някой да твърди, че съществуват такива между различните българи. От кога са тези проблеми? Я стига!!! Не ми харесва и това, че трудно понасяме успеха на ближния. Много злост, омраза и завист таим към тези, на които всъщност ни се иска да приличаме. А колко по-лесно би било да изкажем възхищение и преклонение. Не забравяйте, че злобата, ако сте жени, състарява кожата, а ако сте мъже, води до коварни болести. Вие си преценете дали рискът си заслужава. 

А ме вбесява, че се подценяваме, сравнявайки се с другите европейски нации. Искаме да избягаме в чужбина (те само нас чакат), защото там е добре уредено, тук няма да можем да се преборим с трудностите. Извинете за откровеността, но това говори за пълна липса на характер, а и по-важното - на ценности. Чакаме институциите на Европейския съюз да въведат ред и да наложат законност, ама сами не спазваме правилата на собствената си държава. Възхищаваме се на „старите демокрации”, а в нас като балканци все още има превес ориенталщината. Все още българинът и демокрацията сме си като вода и олио. Не казвам, че не сме способни на демокрация, но има време докато двете течности станат една хомогенна смес.

Трън в очите ми и още едно нещо. Нали съм млад човек… ами някак си не усещам, че някой се интересува от мен. Не виждам някой да иска да инвестира в мен. Чувам от всички страни само това: тези млади, които остават в България са лош материал, те или не са достатъчно умни, или нямат хубави оценки и кураж да се явят на изпити в чужбина. Ако някой от вас - читателите на това мое писание, също смята така - може да спре да чете. Какво ще ме чете! Та аз съм просто студентка в „скромен” български, даже  държавен университет. В Софийския университет! Простете, че ви се сърдя, но не може така лесно да отписвате българските студенти. Ние не сме по-малко способни или трудолюбиви от връсниците ни, предпочели да учат на Запад. Ние също знаем как да стигнем летище „София” и от там- терминал две. Разберете! Изборът ни е съзнателен. Да - оставаме тук и сме с всичкия си. Просто вярваме в себе си, в близките си хора, в сънародниците си, в доброто бъдеще на България. Няма да си отидем - ще работим за него!

За да охладим страстите - и вие, и аз, ще се върна в началото. Там, където си въобразих, че вие ми препоръчвате да започна изложението си с лошото, което мисля за нас - хората на Прехода. Дойде редът и на хубавото, което е повече.

Хубавото, от което изхожда и способността ни да оцеляваме, и борбената ни природа, и жилавостта ни в премеждията, е… Не, не е инатът ни! И от него си имаме, но аз говоря за нещо съвсем друго. За морала ни говоря! За това, че все още в паметта ни живеят ценности. А като казваме ценности в съзнанията ни не изниква образът на парите. Да! Това сме хората на Прехода - гражданите на България в XXІ век. За нас все още имат стойност понятия като чест, честност и човечност, доброта и достойнство, род и родина. Това е нашия ключ към бъдещето. И ние не просто ще обитаваме това бъдеще, ние ще прогресираме, ще се развиваме. Няма да вегетираме, ще живеем истински в него! Ние вече сме били на дъното. Не веднъж, не дваж. Дойде моментът и ние изплуваме. В началото сме - но трудностите са калили характера на народа ни. Сега знаем как да избягваме подводните камъни. По-важното е, че носим силата. Силата е с нас, защото ние сме научили фундаменталната истина на живота. Научили сме я заради дългите години на немотия.

А тя е такава: с любов и добро сърце можеш да имаш щастие.

А то се крие в малките моменти, когато семейство седи около масата у дома и вечеря заедно. Не е в скъп ресторант, а у дома - където стените са запечатали, попили са всички семейни мигове,  и сълзите от радост, и тези от мъка. Те са вкъщи, където входната врата е посрещала и изпращала уморените майка и баща всяка сутрин и вечер за работа и децата - за училище. А готварската печка е била свидетел на радостите им- всички са се суетяли около нея. Споделяли са мечтите и надеждите си. А старият диван е бил техният оазис - мястото, където са вземали своята глътка отмора. В този дом са се събрали и са се превърнали в семейство! 

Щастието присъства и на пейката в парка, където влюбена млада двойка издава радостни възгласи. Не, тяхното лято не преминава по екзотични острови и в лъскави хотели. Не могат да си го позволят. Прекарват го тук - на тази жълта пейка. Те са от малко градче, където животът е обикновен. Но те не са! Те намират необикновени начини да си казват всеки ден, че се обичат. Не се заблуждавайте, тяхната любов определено не е извадена от приказките. Те са реални герои от българската действителност. Но не са станали цинични, а точно обратното - станали са магьосници.

Истинските щастливци са и онези в старото училище - тази приятелска компания още се събира на раздумка. А отдавна вече не учат тук. Но им е мило и свидно. Тук са се срещнали и тук са раснали заедно. Сигурна съм, ще бъдат приятели завинаги! Ето ги - с пакетче слънчоглед в ръка, закачат се и се смеят високо. Може някой възрастен съсед да им се скара за шума, който вдигат… Ще се разотидат сега и ще се върнат още утре вечер.

Късметлии са и онези хора на беседката пред блока. Те са всичките съседи. Пред тях ви се вижда много чисто- ами те редовно правят оборка пред блока, а после сядат на тази беседка, която заедно са градили, и пият по чаша ракия. Те са на една възраст и децата им също. Сега те остаряха, а децата им пък пораснаха - едно по едно напускат „бащиното огнище”. Изминаха две прекрасни десетилетия за жителите на този панелен блок.

Сърцати хора сме българите. Преживяваме всичко дълбоко в сърцата си. Може би затова често страдаме от сърдечни болести - целият живот гo живеем със, във и през сърцата си. Силно „любим и мразим”, както е казал поетът. Щедри сме в емоциите си. Балканци сме си- не можем да избягаме от същността си. Дълго помним обидата и да мъстим знаем. И пак като балканци умеем да се веселим истински, да вземаме момента в собствени ръце и да го правим незабравим.

Имаме памет за историята си, за великите си хора. В смутни времена често се връщаме към тях. Те са нашият извор. От него пием „жива вода”. Спасяваме се, знаейки, че съдбата винаги е поставяла българския народ пред трънливи изпитания. Народът ни от своя страна пък винаги ги преминава. Ако си представим, че България е къща, а ние сме тухлите, кое е това, което ни споява? Това е българското. То е чувство, атмосфера,  светоусещане. Като чуем химна - настръхваме целите, като играем хоро - чак душите ни се радват, запеем ли народна песен - сълзи бликват в очите ни. В чужбина ли сме - такава носталгия ни мъчи. Способна е да ни убие. И не ми казвайте, че всички хора са така свързани с родното, както сме ние. Нашият корен е от най-старите на континента. Този факт се е трансформирал в съществен фактор за запазването на нацията ни. Мисълта за отминали събития, през които сме преминали, е нашата увереност, че сме способни и сега да побеждаваме трудностите. Точно трудностите са ни научили да се радваме на живота и да ценим каквото имаме.

Сега сме месец май. Той е пълен с прекрасни празници, които българите почитаме.

Първи май (Денят на труда) например през последните години често отваря дискусията за българското трудолюбие - дали е само мит, дали изобщо някога сме били такива, а ако сме били, защо сме загубили тази характерна наша черта. Аз съм убедена в българското трудолюбие, че го има у нас - съвременните хора на България. Виждам всеки ден как възрастните хора ходят на работа и не получават подобаващо възнаграждение за труда си. И въпреки това те са съвестни и отговорни към нещата, които вършат. А след работа,  уморени от тежкия си ден, се прибират в домовете си и се захващат с домашните си задължения. Майките домакинстват, а бащите винаги поправят или майсторят нещо. През почивните дни тези майки и бащи отиват при родителите си, за да помогнат и на тях - с градината или с нещо друго. Тази картина е на обичайно българско семейство. Не мога да разбера какво им е мързеливото на тези хора. Разбира се, че са трудолюбиви. Не защото така трябва, а защото така се чувстват живи.

Местим се напред в календара. Шести май - Гергьовден. Колко много български мъже са кръстени на св. Георги. Но този празник, освен за именниците, е и за българската армия, за военните. В този ден се прекланяме пред храбростта на българина. Аз вярвам, че той се е доказал като такъв. Славните битки от миналото също свидетелстват за това.Определено сме хора на честта и на смелостта. Носим го в кръвта си. Все пак сме деца на предците си.  

И любимият ни майски празник - Денят на славянската писменост и кутура - 24-ти. Денят, в който прекланяме глави пред двама братя, които написват азбуката ни и така ни орисват да бъдем достойни и да бъдем един народ. Отношението ни към тази дата е показателно. То по безпрецедентен начин доказва, че българите имаме обич към културата, към книгите, към изкуството. Сега сме във  века на технологиите. Обаче големите библиотеки още присъстват в домовете ни и не са там само за украса. Българите четат, защото им харесва. Те са любопитни, любознателни по природа. Преди години четенето е било техният прозорец към света. Днес е нещо по-различно - то е някакъв романтичен ритуал, бягство от реалността, пътека към мечтите. Четенето не е само мисловен процес, в който използваме очите си, за да поглъщаме написаното. То е преди всичко духовен процес, чрез който човек се докосва до гениалността, до божествеността.

На скоро носителят на нобелова награда Орхан Памук беше  на посещение в България. От неговата визита запомних следното: „Да си балканец е проклятие, но може и да е дар.”. Тези думи много ми харесаха. Ние българите - едни истински балканци, сме успели да го превърнем в дар. Ние сме благословени. Имаме буйна кръв и смислени животи. Имаме силни приятелства и големи любови. Територията ни е малка, населението - също, а умеем да вършим велики дела. И всичко това сами сме го постигнали. Светът без нас нямаше да е същият - нямаше да е толкова хубав и шарен!

Дойде краят на моето есе. Време е да се разделя с вас - неговите читатели. Ще се радвам, ако тези десетина страници са ви накрали да помислите върху себе си и околните. Ще бъда щастлива - ако сте се припознали дори и само в една моя дума. А ако съм ви накрала да се усмихнете даже и с крайчето на устата си - това значи, че съм достойна българка - свършила съм нещо смислено, нещо за околните.

Моята претенция беше да ви разкажа за морала и хората на Прехода - този етап от развитието на българите, който ни мъчи дълги години. Исках да ви представя нещата от моя гледна точка. Но след всичко и хубаво, и лошо, аз искам да излезна от разговора с вас с оптимизъм. Не със сляп или наивен оптимизъм. А с оптимизъм, подчинен на на доводи. Най-голямото ми доказателство са хората! Околните ме насърчават чрез постъпките си да искам да остана тук и да се чувствам прекрасно от този факт. Такива хора като българите не се срещат навсякъде. Нямам търпение да живея живота си с тях!