Отново е нощ. По нощното небе няма нито една звезда...но така е по-добре. Тъмнината е превзела всичко тази вечер. Отново седя сама, чудейки се защо светът е толкова ужасен.
   Мрак...истински ли е или илюзия? Имам чувството, че от душата ми е останало само нещо черно и овъглено. Все едно, че е дупка в стената също толкова черана и опушена...Сякаш мога да бракна вътре и да докосна тази овъглена до болка частица, но ме е страх, да не се разпадне при допира ми с нея...като парче изгоряла хартия. Грозно ми е това, което виждам, страх ме е да го докосна, а какво остава да го дам на друг...дали ще разбере, че това изгоряло като парче хартия нещо, всъщност е моята душа, което бих искала да му дам. Всеки път, когато се опитам да покажа на някой това тъмно място в мен, хората се вглеждат в опушените стени, изумявайки се от непрогледния и безкраен мрак. Неразбирайки тази мра4на деиствителност, околните ме карат да се чувствам различна.
   Често не чувствайки нищо си задавам въпроса жива ли съм...физически да, но духом? Потънала в разнообразното еднообразие на деня осъзнавам колко е скучно всичко и колко неща са безмислени.
   Стоя сега в тази мрачна стая и разглеждам всяко мрачно ъгълче с безразличие. Непрогледен мрак, всичко около мен и в мен е мрак и тъмна безнадежноет.