Животът е едно неспирно колело. Още с раждането си ние започваме да въртим педалите. С всеки изминат ден въртим все по-силно и все повече се измаряме. Въртим и обикаляме света. Минаваме по улиците на живота, заглеждаме се в останалите колоездачи, а понякога караме заедно. Срещаме различни лица, по-скъпи и по-обикновени колелета, по-нови и по-износени от времето гуми. Понякога се измаряме, но винаги намираме сили да продължим по пътя си. И пак въртим, и въртим и срещаме още хора. С някои отново караме заедно, пътищата ни се сливат или се разделят. Отново се измаряме и с всеки следващ път по-трудно намираме сили да продължим. Един ден вече осъзнаваме, че е по-лесно да спрем и точно това правим. Колелото загнива, гумите омекват, а образът ни все повече избледнява, докато в един миг просто изчезваме. Боли ни, защото осъзнаваме, че умираме, а още повече ни боли от това, че никой няма да тъгува за нас. Няма да има кой да плаче на гроба ни или да остави цвете. Ако сме вярвали може би ще отиде ...