Ето, че най-накрая съм тук... Стоя на ръба, разперила ръце и усещам как вятърът гали цялото ми тяло. Да, на ръба съм, но не ме е страх, ни най-малко даже... та нали винаги съм искала това - да летя, да летя като птиците, да бъда истински свободна като тях...
Толкова е хубаво да стоиш на ръба... Не мислиш за нищо, само се наслаждаваш на гледката, която се разкрива пред очите ти и неволно се усмихваш, да... усмихваш се, защото ти е приятно, защото в този миг се чувстваш щастлив, свободен, себе си..., далеч от всичко и всички... единствено ти и гледката - синьото небе, белите пухкави облаци и някъде там долу - цивилизацията...Чувстваш се някак величествен, защото сега си високо над тази цивилизация, към която така или иначе ти е толкова трудно да се причислиш...
От тук всичко изглежда толкова различно, някак малко, нищожно, но същевременно толкова красиво... Колко ли е хубаво да си птица... Дали е като чувството да бъдеш на ръба в очакване да полетиш най-накрая, да се издигнеш високо над всичко, да почувстваш как се рееш из облаците и въздуха, без да мислиш за каквото и да било, просто да се наслаждаваш на усещането. А дали птиците усещат всичко това, дали и те могат да почувстват красотата на полета, на летенето..., дали могат да му се наслядят, така, както аз бих го направила? Защо не мога да бъда птица с човешка душа? Толкова е хубаво да бъдеш на ръба...
© Мария Стоянова Всички права запазени