Най-дълбокият ни страх не е, че сме несъвършени. Най-дълбокият ни страх е, че сме невероятно силни. Светлината в нас, а не тъмнината, ни плаши най-много.
Нелсън Мандела
Не съм жена с много голяма социална активност, но все пак имам поглед върху мишленията, амбиците и стремежите на определен кръг духовни личности. Кого наричам духовна личност? Ами, най-често тези от нас, които се занимават с творческа дейност, както и хората, посветили се на религията или ангажирани с определени духовни практики.
В това есе става въпрос за духовността на творците на художествена литература. Целта ми не е да изказвам оценки и квалификации за автори и творби, съвсем различна е – да потърся отговор на въпроса доколко изписаното от нас издига духа на четящите, разкрива истините за нашето времето и за пътя, по който човекът трябва да върви с вдигната глава и с непогазено достойнство.
Изкуството игра на въображението ли е? Безспорно – да. Също и право на себеизразяване, на осъществена свобода на мисълта и словото, нали? Но…изкуството, в частност – литературата, освен завихреност на чувствата и на фантазията, е и естетическа дейност. Като такава, тя би трябвало да възпитава ценности, да изгражда критерии за красиво и грозно, за добро и зло в човешките взаимоотношения, за личностен и обществен идеал. Според мен, стойностната литературна творба трябва да служи на мисията за издигане духовността на читателя и да осветява пътя на бъдещето обществено развитие.
Можем ли да кажем, че писателят /поетът, драматургът/ е коректор на обществения морал? Труден въпрос, нали? Изкуство, което само отразява живота и разкрива човешките съдби, без да посочва пътя към спасението на човешката душа и постигането на лична удовлетвореност, както и победата на обществения идеал, доколко е стойностно? Доколко гали и топли душата на читателя? Доколко я осветява и подкрепя?
Какво ми прави впечатление в някои от сайтовете за самопубликация, включително в „Откровения“? И то не от днес.
Първо, липсата на стойностна и градивна скала от ценности, както и личностен и социален идеал у самите пишещи. Някои от поместените творби в „Откровения“ са отражения на душевните лутания и на чувството за безизходица и обезвереност на автори, заклещени в желязната клетка на отчуждението, но носещи красива и блестяща аристократична маска, издигаща ги над тълпата.
Второ, обръщате ли внимание коя е най-често срещаната тема в поместените творби – любовните копнежи и разочарования или пък удовлетвореността/недовлетвореността/ от секса, описани детайлно в стила на натурализма. Вярно, изключително талантливо и въздействащо /възбуждащо/ са пресъздадени забежките по вили и хотелски стаи! Любовта си е отишла, но макар да бленува авторът/авторката постоянно за нея, в творбата трудно може да се долови силата на достойнството, което да покаже изхода от омагьосания кръг. Представата за възвишената, чистата и непорочната любов е снижена до поредната свалка сред алкохолните изпарения в някой бар и приключва с омачканите чаршафи в хотелската стая на горния етаж /или в тоалетната/. И върволицата от любовни подвизи се влачи надлежно в поредицата от поместени творби. Това е често срещаното лице на художествена литература днес. А дали читателят припознава в нея себе си? Уви, да! Поне част от кръга читатели, публикуващи в сайта. Доказват го лайковете.
Актуалност и социална значимост на тематиката в съвременните творби – има или или я няма? Да, има я! Сигурно няма да съм точна, но поне за 30-40% от публикациите мога да го твърдя. Значима утеха! Тези автори имат чувство за принадлежност към нацията, към човечеството, долавят пулса и тежненията на времето и вникват в дълбочината на личностните проекции на общественото битие. Наясно са с рисковете и заплахите за обезличаването на човека – превръщането му в робот или в хомосапиенс. Те умело пресъздават в образи и картини или изразяват в поетичен текст своята болка за чезнещото добро в човека. Евалла! Надеждата е жива!
За неумение или по-скоро за нежелание да се търсят и отразяват в литературните творби типични за обществото явления и процеси можем да говорим? Търсим ли отговор на въпроса дали случващото се в собствените ни души не е следствие от наложилите се тенденции в обществения живот? Мисля, става въпрос за гражданска незрялост, която е характерна и за по-голямата част от българското общество. И още – за липсата на осъзнатост на личното ни битие. Всъщност, няма как един мислещ човек да осъзнае какво се случва в обществото, част от което е, ако ясно не е осъзнал какво се случва със самия него. Защо не е удовлетворен и щастлив? Защо постоянно хленчи, страда или негодува? Но… не се бунтува и не променя нито личното си битие, нито ратува за промяна в обществения ред и отношения. И … продължава да се върти в лабиринта.
Такава е днешната творческа картина в някои от сайтовете за самопубликуване, където са битували и битуват и мои творби. И аз си имам проблем – дали е достойно творбите ми да останат в подобно полуосветено пространство.
Ако един творец не е наясно с личното си битие, доколко би могъл да осветява мислите на своите читатели и общия им път към благоденствие? И възможно ли е изобщо личното щастие в общество, което обрича хиляди на лишения и мизерия в условията на победила „демокрация“? Не знам дали сложните неща могат да се изкажат просто и ясно, но все пак, надявам се да съм успяла да изразя онова, което се е насъбрало в душата ми. Тя не робува на манията да бъде вместилище на духа на велик и признат творец, на осъзната личност – да.
“Най-дълбокият ни страх не е, че сме несъвършени. Най-дълбокият ни страх е, че сме невероятно силни. Светлината в нас, а не тъмнината, ни плаши най-много”
И каква е връзката на написаното дотук с казаното от Нелсън Мандела ли?
Неразсъненото око в душите ни – все още не зърнало Светлината.
Самадхи
© Гюлсер Мазлум Всички права запазени