Най-големият ми асансьор... така де - страх!
Тръпка. Неспираща, неконтролируема тръпка ме побиваше до костите на мозъка ми. Усещах всяко едно вдишване дълбоко в носоглътката си, а тръпката не спираше да ме тресе. Бях на път да се сблъскам с най-големия си страх. Усещах сърцето си как спря да тупти за известно време, време, в което само тръпката от това, което предстоеше ме държеше жив.
Бях напълнен с адреналин и запълнен с колебание, а най-големият ми страх пристигаше бавно и измъчващо. Чувах зловещите стонове на стокилограмовото, прогнило страшилище, което щеше да се озове на педи от мен след броени секунди. Усещах как губя останалия си разум от симфонията на скърцащите дъски на спускащото се зло. Затворих очи, поех въздух и подобни газове и изпаднах в очакване. В следващия момент, той пристигна, замръзна пред мен в примамлива позиция да му се отдам. Притегляше ме, искаше да ме усети, желаеше ме, а аз така го презирах...
Оставен без избор и разум, отворих вратата. Пронизваща воня на и ...