Няма още 5 часа. Събуждам се и пия кафе. Мисля си. Снощи по архивите на хазаите открих списанието „Наша Родина” от 1954 г. до края. Подвързани по броеве в едни големи папки с твърди корици. Зачетох се. Първо разлистих броевете, гледах снимките, после се зачетох – истински. Обичам да гледам стари снимки, надписи, репортажи. Черно-бели са. И много истински. Живи са. Някак си сурови. Няма цветове, монтажи и компютри, дигитални камери. Няма. Няма порно... кадри. Има хора и строежи. Железа. Бетон. Скелета нагоре. Навярно цялата страна ни е била в черно-бяло. След войната. Току-що се е почвало. С две ръце. Чета и за Кремиковци. Боже мой, как са се радвали на първата искричка, изхвръкнала от пещите! Лее се стомана. Под каските лицата греят. Кожата им е дебела, здрава. А те са безкрайно, безкрайно щастливи. Строим за Родината! Дунав мост. Как му се радват тия хора, отдали себе си! Какъв мост. Построихме го. Какъв мост! Гледам го и първия комбайн. Комбайнерът е ухилен до уши. Та той лети човекъ ...