Така бяло,чисто,неопетнено е всичко навън.Като детска любов...Така ми липсват тези чувства,къде отидоха нашите следи по белия сняг?само сълзите ми останаха все така кристално чисти,като изворна вода.Погледни тези отражения в огледалото-това е илюзия.Това тъжно момиче с безизразните сиви очи,така безсилно и самотно-това не съм аз.А момчето до нея със студеният безразличен поглед,така безучастен,ледено властен и горд-това не си ти,защото никога не си бил до мен,когато съм тъжна и самотна,така безсилна както сега.Това е грозна лъжа...поредната илюзия.Къде са нашите следи по белия сняг?Може би се омърсихме прекалено много,опетнихме невинните чисти чувства и ни е страх,да не рзвалим и красивият бял сняг.
Помниш ли дните,когато тичахме по белия сняг,за да се стоплим,когато нашите следи оставаха като красив спомен...Сега вървя сама из белите преспи,минавам по същите онези пътеки,чувам собствения си смях...звънлив и дразнещо радостен.Там под акациевите дървета още чувам твоя шепот дрезгавият ти,развълнуван глас,така искрен..."обичам те...".Още усещам топлите ти устни върху моите и нежния ти дъх във врата ми.Беше като магия и същевременно толкова реалистично.
Сега отново виждам стъпки по белия сняг,две по две,и по тях,като по книга разбирам какво е ставало.Ето тук под акацията са спрели да се целунат,тук са се гонели в любовна игра,тук са вървели прегърнати...Но това не са нашите следи.Други влюбени двойки вървят по снежните алеи.А някъде там,отстрани на акациите,две самотни души продължават да търсят своите половинки...