Сега вече разбрах и съм доволен. Предполагам, че „доволен" е твърде силна дума, но основното е, че разбрах. Или поне така си мисля... Чувствам се странно - вече  изписах три изречения, а така и не упоменавам конкретно какво, аджеба, съм разбрал. Знаете ли, причината е, че не съм особено наясно, но как това е възможно? Аз го разбрах и никой не може да ме убеди в обратното...

„Аз съм загубен в тълпата човек, замаян от съскащите светлини, едно нищожество, което видя, че светът е достоен за подигравка." - да ме прощава Хенри Милър, че го цитирам без дори да съм прочел романа му „Тропик на рака" (а все се каня), но веднъж един приятел случайно ми спомена това цитатче и, не щеш ли, го запомних. Тогава ми прозвуча толкова истинскo, сякаш току-що бе материализиралo мислите ми в едно гениално изречение. Имах чувството, че през целия си съзнателен живот (колкото и кратък да е той засега, ха-ха) съм искал да изкажа именно тези думи, да ги изтръгна от гниещата си душа и да ги запратя по света с цялата им мощ и блясък. Не случайно Уинстън Смит (герой на Джордж Оруел - „1984") стига до извода, че най-ценните книги са тези, които ти казват нещо, което вече си осъзнал. Има какво да се научи от чичо Оруел, но да се върнем към нашата тема, а конкретно - какво съм разбрал. Изгубих си мисълта. Сякаш беше нещо свързано с гениите, профаните и откачалките, но наистина не си спомням. Отивам за още една чаша уиски. Момент...

Днес беше ужасен ден. Откровено ми писна да слушам глупости. За щастие вече имам изграден известен имунитет и не ми е чак толкова тежко. Все пак съм част от сферата, от която се очаква да ражда до безкрай качествени и съзнателни личности, които в един или друг момент да поемат щафетата и да поведат нацията (нация? Ха-ха, та ние сме европейци!) към едно по-светло бъдеще, към фойерверки, факелни шествия и гръмки речи. Аз бих казал, драги читатели - към маскарад. „Безподобен маскарад". Като се има предвид, че съм член на едно от най-реномираните средни учебни заведения в моя градец (Бургас), с гордо вдигната глава мога да заявя, че именно образователната е системата, която произвежда най-големите профани и откачалки на нашето време. Що се отнася до гениите - тя е просто една до болка безсмислена спънка към техния обширен и даже, бих казал, безмерен успех. Та, наистина денят беше ужасен не заради друго, а именно защото този път осъществих вербален контакт с повече хора, отколкото недотам тренираната ми откъм непрестанно облъчване с глупости глава може да понесе. Много боли. Често се питам дали е по-лошо да станеш свидетел на безсмислието на изкуствените реакции и взетите "назаем" умозаключения, или точно обратното - да наблюдаваш съвършената простота в нейния най-чист и отвратителен вид. Имам още няколко месеца на разположение, за да реша окончателно, но в мен се заражда усещането, че в крайна сметка ще хвърлям „ези-тура".

Неведнъж съм се чувствал като душевноболен, заобиколен от ограничени глупаци, които не виждат по-далеч от носа си. Защо „душевноболен" ли? Просто ефимизъм за „откачалка". Откачалка, изцяло подвластна на абсурда на света, макар съзнаваща го. И това е причината да се нарека откачалка. Защото другите откачалки и дилетанти не съзнават, че нямат мозък и за половин кило сирене, а аз го знам със 100% сигурност. Откачалка, защото подозирам, че светът (в локален и глобален план) умишлено си устройва кризи, от които впоследствие да се измъкне като нравствен и реален победител. Откачалка, защото не ми пука и не виждам смисъл да ми пука, тъй като на тези, на които им е пукало са погребани само, за да бъдат забравени. Откачалка, защото съм като другите и винаги съм го знаел.

Това ми напомня за достойните за място сред вечните класици - Пинк Флойд и техния разтърсил света хит „Тухла в стената". Не, че искам да кажа нещо конкретно, но просто аналогът с тази група докосна ума ми като мълния и реших да го впиша тук. И въпреки всичко, не обичам да критикувам. Самата идея ме кара да се чувствам непълноценен, а на моменти даже излишен. Обичам хубавите неща. Обичам красотата, любовта и съчувствието. И бих желал да прекарам повече време мислейки за тях, отколкото за банда колосални некъдърници. Но как да се съсредоточиш върху живописния пейзаж пред теб, богат на зелени поля, високи планини и безкрайни реки, когато на 2см от погледа ти един досаден клон се стреми да ти извади очите, а мръднеш ли крачка вляво или вдясно те прибират в панделата или санаториума. И все пак ти се казва, че трябва да се съсредоточиш върху красивото отвъд, за да не си пилееш дните в безсмислието и невъзможното. Но как? КАК с този клон, забоден в лицето?! Параграф 22. Гениално. Простичко и гениално.

„Малките неща". Изкуството да се радваш на залеза, когато няма с кого да го споделиш. Изкуството да дариш една усмивка, когато ти иде да се разплачеш. Изкуството да погледнеш искрено, когато не можеш да действаш искрено. Простотата на чувствата и безсмислието на действителността, неспособна да ги материализира. Все прекрасни качества за човек веднъж лишен от съвършенството на „голямото нещо" или никога не познал го.

„Клерфе попита: Щастлива ли си? - А какво е щастие? - отвърна Лилиан" (герои на Ремарк - „Живот назаем")

Не разбрах...