Не вървя.
Не стоя на средата на пътя
в поза опорна, удобна
за чакане
(краката на ширината на раменете).
Спрях временно да съществувам
и се чувствам
добре.
- Здравей!
Чуваш ли Вятъра?
Виждаш ли Земята
под краката си?
Намокриха ли те
сълзите на Времето?
Видя ли цветовете на Дъгата
в зениците му,
широко отворени?
Забеляза ли клепките му,
нежни, почти прозрачни
като крилете на Водно конче?
Видя ли Всичкото?
Здравей.
Не съществувам.
И думите, които чуваш,
са само въздишките
на Нимфите,
изгубили следите
на Любимия
в
Твоя Роден Град.
Непознат на
Мушиците,
Таралежите
и Зайците.
Непознат на
Майката Земя.
Къде е
Твоето Родно Място?
Някой ражда ли там
още?
Но думите, които чуваш,
са кроткото бълнуване
на безнадеждно Влюбен,
Свит
и Срамежлив
Младеж.
Къде си ти?
Аз временно
не съществувам...
14.07.11.
© Милена Иванова Всички права запазени