След поредната молитва пред свещената икона се изправих и се вгледах в запрашеното огледало отстрани. Това сякаш не съм аз. От мен е останало някакво подобие на човек. Същество с пусти очи, напукани устни и треперещи ръце. Аз съм виновен за положението, в което се намирам. Отгледах две красиви момиченца без помощта на майка им. Работих от сутрин до вечер, за да изпълня и най-малките им капризи. Искаха рокля, получаваха я. Искаха цвете от далечна страна, намирах го. Станаха големи девойки и ги ожених за богати мъже. Осигурих им живот, за който много момичета копнеят. Оттеглих се от бизнеса, но бях щастлив. Вярвах, че щом аз съм ги отгледал и винаги съм им помагал, и те ще сторят същото, но не стана така. Обърнаха се срещу мен, решиха, че вече не им трябвам. Сметнаха ме за ненужен, а не го бях планирал така. Вече не се интересуват от мен, посещават ме само когато имат нужда от пари, а аз все гледам да помагам. Баща съм и не го забравям! На ден живея с малко и не се оплаквам. Стига ми, възрастен съм вече за нощни разходки, танци и балове. Не ми тежи, че нося стари дрехи и хората ми се смеят. Зле ми е, защото дъщерите ми не са тук. Зле ми е, защото знам, че аз съм виновен. Ако не им бях давал всичко, ако ги бях научил колко струват парите и как трудно се печелят, те нямаше да ме забравят в този пансион. Не успях… Не им показах мазолите и раните по ръцете си, не ги научих да ценят труда. Показах им лакомията и те я приеха за своя сестра.
Нищо не искам- нито пари, нито имоти или жени. Желая само да говоря с дъщерите си. Да зърна отново, макар и за малко, красивите им лица, да поговорим за миналото и бъдещето и отново да бъдем семейство. Те няма да ме потърсят, няма да ме допуснат близо да себе си. Знам го и ме боли. Пиша това писмо до всички свои стари приятели и Ви моля – ако видите някъде децата ми, спрете ги за момент и им предайте няколко думи от мен:
- Съжалявам, че не успях да ви науча да бъдете хора!
© Красимира Всички права запазени