Отдавна от речника си изтрих частицата „не”. Започнах да гледам на нея като на преграда пред моя личен хоризонт, която преди години явно самата аз съм си поставяла, а когато няма прегради гледката към постиженията ни изглежда по-красива. Ограниченията и поставянето в клетка на нашата същност, стремежи, идеали и мечти е наша лична грешка, която рядко признаваме, а понякога просто не проумяваме, че я има. Лимитите сковават духа и тялото, правят ни пасивни, а истината е, че не са толкова трудни за преборване. Прекрасен е моментът, когато човек започне да се съмнява в лимитите си. Тогава сякаш се ражда за нов живот и оставя в миналото старото си „Аз”. Това е като докосване от съдбата. Внезапно получаваш прозрение и си казваш „Как не съм могъл да схвана това по-рано?!” Това е велик момент, преобръщаш плоскостта, на която си стоял до сега.
Думата „невъзможно” е натоварена с прекалено голям негативизъм според мен. Звучи сякаш е присъда. Какво означава да кажеш, че това или онова е невъзможно? ...