Колко е трудно, когато човек до теб не те разбира. Трудно е, когато така ти се иска да поговориш с някого... Някой близък до сърцето ти!
Иска ти се понякога да върнеш деня, в който срещна този човек, толкова мил, че си казваш, намерих тази част от себе си, която търсих дълго време.И когато просто станеш за него даденост, която знае че може да има винаги, знае че винаги ще прости грешките ти, но не знае само едно, че този човек прощава. Прощава именно защото обича, но сърцето е дотолкова ранимо вече и така неразбрано. И идва денят, в който отново сядаш и почваш да пишеш, защото това е денят, в който дотолкова си забравил себе си, отдал си се напълно на хората, които обичаш. Сълзите напират в очите, но защо ли не може поне една да се търкулне и да спре тези пръсти, които пишейки всяка една секунда отваря сърцето и ума си и сякаш като ангел с крила излиза. Как ми се иска това да не е метафора, как ми се иска да имах крила. Крила, които ще ми позволят да освободя себе си от тежкото бреме. ...