Неволите на един добър живот

    Някой беше казал, че докато не загубиш нещо, не го оценяваш. И е бил прав. Трябва ли да загубим нещо, понякога толкова ценно, като един човешки живот, за да осъзнаем колко прекрасен е бил той, колко много е значел за нас и каква празнота остава след неговата загуба? Защо не се радваме на хората около нас, защото именно те дават смисъл на битието ни? Защо не се замислим дали е правилно отношението ни към тях и справедливо ли се отнасяме към грешките им? Защо убиваме косвено своите близки? Нима не са те тези, които ни дават живот? Защо не показваме любовта си навреме, а чакаме края?
     Аз искам да бъда истинска и да знам, че чувствам всеки един момент от живота си. Всеки един миг, изживян като последен, носи щастие. Щастие за теб и щастие за човека, който ще изгубиш. Който смъртта ще ти отнеме. Справедливо или не. Господ има и Господ никога не остава нещата безнаказани. Но понякога взима невинни жертви за злодеянията на други. Жертви, които ти толкова си обичал, но заради своята ( а и чужда )  себичност и немарливост, си оставил да бъдат откраднати от злата съдба. И пред свършен факт чудеса няма. Има само болка, тъга и сълзи. Безброй. Не можеш да ги спреш, защото осъзнаваш случилото се. И осъзнаваш колко късно си разбрал смисъла на битието. Осъзнаваш загубата и те боли. Чудиш се къде е душата на твоя близък, къде отиде онази усмивка, онзи смях, онзи блясък в очите, всичко онова, което те караше да го обичаш. Но смъртта не пита. Тя само предупреждава. И ако изпуснеш момента, изпускаш всичко. Изпускаш един живот. Живот, който най-малко заслужава гибелен край.
Живот, изживян така пълноценно, живот, дал всичко. Човек, който винаги се е раздавал и не е оставял нищо за себе си. Човек, който не е направил зло на никого. Човек, който е ЖИВЯЛ.