Всяка сутрин Слънцето сменя Луната на небосвода
и заема мястото ѝ като пазач на безкрайността.
С изгряването на първите му лъчи, изчезва и
последният спомен от дългата и студена нощ,
носейки със себе си надежда за нещо по-добро.
Ако вперим поглед към непрогледния мрак, ще ни се стори,
че там няма нищо друго, освен пустота и тъмнина.
Но ако се вгледаме по-добре. Ако направим само един
опит да се вгледаме по-хубаво, ще разберем, че не е така.
Има нещо. Нещо, което винаги е било там, на едно и
също място и просто е чакало да бъде забелязано,
само че сме оставали слепи за него... за пореден път.
Това е лъч светлина... лъч надежда, който ни показва,
че не всичко е изгубено, не всичко е пропиляно.
Винаги има изход. Решение. Спасение.
Но защо досега не сме го забелязвали? Защо не сме му
обръщали внимание? Не сме го търсили?
Може би защото сме били твърде заети със собствените си
проблеми. Или отдавна сме се отказали от живота.
Или може би сме повярвали, че не сме от
късметлиите, на които щастието чука на вратата.
Издигнали сме бариери пред себе си като страхливци,
бягащи през непрогледна гора от собствените си страхове
и на никого не позволяваме да ги премине…
… Дори и на собствените си чувства, мечти, желания.
И го правим заради една единствена
емоция. Най-силната, на която всеки човек,
в даден етап от живота си е бил подвластен – СТРАХ.
Страхът, че за пореден път ще се провалим.
Страхът, че отново ще сме наранени...
... че отново ще бъдем изоставени като ненужна вещ.
Страхът, че ще бъдем недооценени.
Не е ли време сами да поемем контрола
и водени само от сърцето и искрените си желания
да започнем да изграждаме бъдещето си такова,
каквото желаем да бъде? Не ни ли стига болката,
която сами си причиняваме с действията
или по-скоро с бездействията си?
Докога ще позволяваме на негативните мисли
и чувства да определят живота ни
и да спират щастието ни? Не е ли време
като истински творци сами да създадем
собствения си шедьовър, наречен – ЖИВОТ ?