22.06.2008 г., 0:51 ч.

Някога, някъде... 

  Есета » Философски
1562 0 1
1 мин за четене

Някога, някъде...

 

 

Улицата е празна. И глуха. Само тишината разтваря премръзнали пръсти и се опитва да се вкопчи в заобикалящото я пространство. Но те продължават празно да стърчат, защото освен прозрачни илюзии и ехото от нищото, друго не е останало.

Сама съм. По празната улица търся себе си, но ми е трудно да се открия. Защото и паметта ми е празна, също като глухата улица. Мозъкът ми опъва отчаяно антени наоколо - да улови някаква истина за своя произход, за своята същност, за своето "Аз". Но истина няма. Информация - също. Само празно пространство, опипващо бродене, мъртва тишина и прозрачни илюзии.

И все пак... Има пространство! И улица има! Движение - също. Значи, има надежда?! Може би - някога, незнайно кога - ще стигна до някое шумно кръстовище, където живот ще кипи? Където ще има в пространството песни? И думи ще има, и живи мечти?

 

Някога... Някъде... Незнайно кога, ще стигна до себе си и до тези, които обичам с душата си. И ще бъда обичана! И ще бъда спасена! Ще вървя по най-светлата улица и ще отдавам светлина и любов! Ще зная коя съм и ще зная ти кой си! И ще бъдем две ярки звезди - всеотдайни, лъчисти и в доброволна прегръдка ще разпръскваме светли искри по света!

 

© Калина Томова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??