Нямаше начин да е вярно. Отричах го напълно, избягвах целия му смисъл, защото за мен нямаше такъв. Смисълът винаги ми се губеше някъде, загърнат изцяло в избелели спомени, отминали моменти и напразни обещания. Може би не се опитвах да го намеря, може би ме беше страх да науча истината. Както всички остнали, аз бях поредното човешко същество, бях забравена някъде под вероятности и обикновени своеволия. Бях се родила веднъж, но бях умряла повече пъти от всяко живо същество, търсейки, но никога намирайки. Дишайки, но никога усещайки чистия, непокътнат въздух на простото човешко щастие. И нямаше начин да е вярно. И го повтарях в главата си безброй много пъти. И мислите се удряха една в друга, постигайки нищо друго освен чиста и проста умора. Не е нужно да се опитваш, когато има начин да се откажеш. И да оставиш всичко, да тръгнеш, да не се обръщаш никога назад и да спреш да търсиш. Природа, отричаща живота, а всички казват .... няма начин. Не бях родена, за да свикна, не бях родена да се примиря с болката. Защото всеки ден тя беше нова, и винаги болеше различно, и намираше начин, винаги намираше начин да ме промени изцяло, да ме върне обратно там, където съм изгаряла и никога да не ме пусне...да дишам. Слабост, казват другите, аз казвам лудост, поквара, изопачаване на видимото, неспособност да бъдеш това, което другите искат да бъдеш, неспособност да бъдеш себе си, неспособност да бъдеш когото и да било. За теб, за хората в живота ти, за тези, които са извън него. Дори за онзи, пратил те да живееш, да бъдеш, да търсиш и да намираш. Обещания напразни, ненужни, грешно изречени, нещо, за което да се хванеш. Няма начин. „Остави ги” – повтарям си, повтарями нещото отвътре, онова, което умира и се ражда всеки ден. Видяло повече, отколкото са му обещали. Намерило начини да бъде различно всеки ден, да не зависи от чувства, да оставя мислите да съществуват, да се блъскат, да отминават, да се връщат, да говорят, да крещят и да умират ... ненужни за никомо, защото всичко отдавна беше измислено. Защото нямаше начин да няма начин да се откажеш. И да оставиш слабостта да бъде илюзия, да се бориш да докажеш на себе си, че си човек. Човек, който се отказва. Да няма мисли или хора, които да те осъдят. Защото никой не беше в състояние да осъди душата ти, или своята собствена. Замъглена преценка или просто човешка нестъбилност. И в двата случая, не трябва да се вярва на човешките същества. На нищо, което те казват, защото то няма нищо общо с това, което мислят...мисли, пробудени от чистото и просто, за някой „здравословно” егоистично Аз. Имаше ли място за егоизъм в душите на хората изобщо? Било то „здравословен”. Ако е така, бъдете простени, долни, егоистични човешки същества. Няма начин казват, забранено е, не можеш, не трябва... Не бъди това, което искаш да бъдеш, защото болката не трябва да бъде показвана. Защото ти трябва чиста, човешка сила. А такава няма, никога не е имало. И добро, и лошо няма... Има зле представени обстоятелства и лошо изиграни карти. И хора, незнаещи, неможещи, правещи това, което мислят, че е правилно за каузи, отдавна изгубени, изоставени, забравени...лишени от смисъл. Няма начин. Да бъда единствена, чиста, добра или лоша, да вярвам, да търся, да очаквам да намеря, там където друг вече е изграбил, това което търся. Да очаквам помощ. Няма начин да искам да получа, това което винаги съм давала. Егоизъм. Човешки. „Здравословен”. Няма значение кой какъв е, какво е намерил. Когато всичко е дадено от ръцете на друг, дори понякога разграбено, взето насила. Най-лесно е да дадеш това, което не е твое. Лесно е и да вярваш, да се бориш, дори когато виждаш, че отдавна няма за какво. Трудно е да се откажеш. Да видиш това, което отдавна ни е показано. Че няма смисъл. Че сърцата се чупят, душите умират, телата са тленни. И няма начин да обърнеш живота, да пренаредиш съдбата си, да отречеш болката и да подредиш мислите си. Да ги спреш да се блъскат, да вземеш онова, което е твое, да им дадеш живот, да ги превърнеш в реалност. Не са ли реални в главата ти? Не е ли достатъчно да бъдат вътре, да ги рисуваш така, както ти искаш, да ги виждаш, да ги чуваш и да бъдат лични, твои, единствени. За кой, за кое? За кого искаш да бъдат материализирани? За душата ти, която не виждаш. За тялото ти, от което дори нямаш нужда, защото живота не е това пред очите ти. Няма начин... да няма начин.