Образованието. Една от любимите ми теми. За съжаление, в днешно време в България да се наречеш „умен човек” е пошло толкова, колкото да гледаш Парламентарния контрол в петък сутрин по ТВ България. Тотално са заличени основни човешки ценности, сякаш знанието е мръсен порок, който трябва да бъде изтръгнат от българската природа. Нима вече е грозно, дори тъпо да си интелигентен човек? Ами явно е, защото младото поколение би обърнало много повече внимание на някоя чалга певица и скандална публична личност, отколкото да се опита да прочете книга на Вазов, Алеко или Йовков.

Младото поколение е сериозно закърняло в своите интереси. Първични желания се наблюдават у всеки млад индивид на подрастващата социална група. Вече учениците не ходят на училище, защото там „е скучно и не е толкова готино”, като за сметка на това се събират в близката кафетерия. В основни интереси са се превърнали теми за алкохол и цигари, за това как Люба е преспала с половината момчета от класа или как „даскалката” по литература се е държала като пълна „простачка” в своите часове. Абсолютно неуважение към учебния процес се наблюдава в преобладаващата група ученици, като то се превръща в сериозна тенденция. Многобройни отсъствия от часове, непристойно и откровено грубо поведение в междучасията и в часовете, малтретиране и неуважение на съучениците, както дори и към педагогическия колектив. Явно, младото поколение е решило, че училището не е една културна институция, а цирков манеж, където всеки се изявява така, както може.

Освен с грубо поведение, днешната младеж се отличава от културната прослойка и с „високо” нравствените теми, които коментира. „Колко бил голям гъзът на Азис” или „каква простотия е направил Иван от Мюзик Айдъл”, да не забравим да споменем и откровено интелектуалния въпрос:  „Слуша ли новата песен на Тони Стораро?”, а може и „Знаеш ли, че Камелия си е слагала силикон?” Естествено, че това са въпроси, които са характерни за младежта, защото те предизвикват оживление и сериозна тема за размисъл. Но това ли е, питам аз, основното в живота? Защо никой не говори, например, за истинските български успехи по света? Кога ще видите ученици от някое кафене да говорят за това как Веселин Топалов е спечелил световната купа по шах или за това как Стоян Янкулов и Елица Тодорова станаха пети на Евровизия? Разбира се, че няма да видите, а може би дори няма и да знаете за тези откровени проблеми в българската младеж. Защото тя е толкова деформирана и съзнанието й е дотолкова вулгаризирано, че то просто не може да възприеме адекватно едно такова събитие. То не е в състояние да мисли рационално, камо ли да изпитва гордост от историческо събитие. Аз дори се съмнявам, че учениците в днешно време могат да отговорят правилно на клиширани въпроси от типа: „Кога е създадена българската държава?” или „Кой е написал „Аз съм българче”?” – въпроси, с които в началната училищна възраст ни плашиха, че ако не знаем отговора, няма да можем да влезем в сградата на училището. Ама явно в днешно време нормалната младеж не се интересува от това.

Учениците може да са деформирани, но толкова деформирана е и средата около тях. Последните години са шокиращ пример за бързите темпове, с които се подхранва системното изпростяване на поколенията. Не е трудно да се забележи как един ученик е обграден от огромни информационни масиви, бълващи грозни и вулгарни социални стереотипи. Измислени реалити шоута, клиширани интернет медии, морално обезличени културни форуми, брутални и садистични компютърни игри, еротични канали, порно тракери, скандални звезди, политическо безразличие и деформиращо родителско възпитание – това са само част от огромната маса помия и нравствена зараза, коята всекидневно връхлита обществото ни. И после как искаме децата да не подражават на тези модели, като те са непрекъснато около тях. Където и да се обърнеш – телевизия, радио, афиши, плакати и билбордове – всяка информационна зона просто крещи: „Деформирай се! Поддай се на глупостта и невежествово!” Жалко е наистина, че позволяваме това да се случи, но то наистина се случва, колкото и да ни е неприятно. И ние, за съжаление, го оставяме да се случва, дали, защото не го разбираме или защото не знаем къде е проблемът?

Може би наистина средата влияе върху ученическата психика, но дали системата не оказва още по-голямо влияние? Под „системата” имам предвид нашата, родната образователна система. Да, наистина, ще попитате: „Какво й има? Нали е една от най-добрите в света?” Да, ама не! Една от на-добрите „беше” преди около 7-8 години, когато информационната лавина все още не се беше събудила. Сега нещата стоят по различен начин и те наистина деформират ученика.

Да вземем, например, учителското съсловие. То служи да възпитава и „влива” знания в главите на изпростелите и без това младежи. За съжаление обаче, събитията от последните години предразположиха това съсловие към озверяване в професията, много качествени преподаватели се реализираха в други области, а повечето от тези, които останаха, изпълняват работата си твърде формално, без чувство за отговорност. Като причина за тези обществени аномалии те изтъкват ниското заплащане, безхаберието на държавата и психологическото натоварване от работата в „дивия зверилник”. Дори и да има виновник за кризата, най-много от създалата се ситуация страдат учениците. Голяма част от тях са обект на постоянни нападки на тези „озверели” учители, които в нервността или в умората си нагло и безсрамно обиждат ученици, наричайки ги с всевъзможни непристойни епитети. Атакуваната страна отвръща с подобни, но много по-колоритни фрази и словосъчетания, което довежда до една словесна борба по коридорите на училищата. Сякаш трябва да сме част от една жестока битка, в която се противопоставят културите на две различни поколения. А дали този абсурд трябва да се случва в „храма на знанието”?

Учениците си позволяват непристойно поведение и заради своите характери. Като тийнейджъри за тях е по-характерно да са буйни, силно свободолюбиви и с променливи настроения. За тях томовете формалности, принципи и правила в училищата са просто шанс да заобиколиш бариерата и „да опиташ забранения плод”. Някои от тях системно нарушават строгите правила, защото те олицетворяват консерватизма и твърдата догматичност на хората, които са ги създали. А младите искат друго – те искат свобода. Естествено, свободата трябва да има някакви граници, но аз лично не мога да се съглася напълно с изискванията на правилника. Защото той ми поставя, освен задължителните забрани, които всеки трябва да съблюдава, и допълнителни такива, които са глупави, безсмислени и превръщат училището в средновековен пансион за деца с непристойно обществено поведение. А учениците не се мислят за престъпници, че да се нуждаят от принципите на изправителните домове.

Интересен е и фактът, че учениците знаят за задълженията, които имат към институцията, но не знаят за правата си. Така, например, един ученик има право да избра профила на обучението си. Но дали това е така реално? Имало ли е случаи, когато учители са налагали волята си над учениците? Аз лично се сещам за такъв и той доказва, че системата ни на образование заедно с педагозите упражняват „сериозна” демокрация по коридорите на училището. Друго правило гласи: „Ученикът има право да бъде насочван, стимулиран и подпомаган за развитието на неговите дарби, умствени и физически способности.” На хартия това звучи много хубаво, но малцина останаха учителите, които уважават своите ученици. И вместо да бъде насочван и стимулиран, ученикът най-често е пренебрегван и дизориентиран.

Стигаме и до „черешката на тортата”: „Ученикът има право да бъде поощряван с морални награди за високи постижения в учебната, извънкласната и извънучилищната дейност.” Това е едно наистина страхотно право и е пример за морална ангажираност към качествата и талантите на учениците. За съжаление, това не е практика на българските училища. Не знам дали в България изобщо някъде се прилага това право. Вместо добрите ученици да бъдат поощрявани и даденото учебно заведение да се гордее с тях, то просто им казва едно глухо и безразлично „Браво”. Учителите използват своите правомощия единствено и само да наказват учениците, а тези, които заслужават морални поощрения за своя принос към институцията, за своята дейност или талант никога не остават признати. И това не е феномен само за училищата, това е общосоциален феномен на България. „Пророкът не е пророк в родината си” е казал Исус още преди 2000 години. В България това е вярно и до днес. Тогава нормално ли е в една система, която е свикнала само да наказва, учениците да изпитват симпатии към нея и да я уважават? Абсолютно не! Жалко е отношението на съвременните учители и още по-жалко е, че не се опитват да го променят. С такова отношение затъват учениците, а заедно с тях и педагозите. Никой не печели, но в България сме свикнали да губим.

Много са причните образованието в България да не бъде на ниво. В своите разсъждения разглеждам много първоизточници на проблема и оставям на читателя сам да прецени кой е виновен и къде се корени проблемът. Не давам решения, защото те са излишни. Първо трябва да осъзнаем грешките. А къде са те - оставям отворен въпрос към обществото.