Всеки забързан, загледан в своите проблеми, затворил се в себе си, не намира време дори за една сърдечна усмивка. Всеки ден си сред голямата тълпа в големият град постоянно заобиколен от хора, а се чувстваш така все едно си на края на света, оставен на безлюден остров, сам и забравен от всички. Защо е така? Защо, когато имаш нужда да поговориш с някой истински, който да разбере болката, разяждаща те от вътре, осъзнаваш, че всъщност няма с кого. Вече си изстрадал толкова много, че се затваряш като таралежче при най-малката близост, от предстоящия допир. Така оставаш сам в своя омагьосан кръг, съсредоточил погледа си върху парещата болка, изолирайки околните от проблeмите си. Но в един миг осъзнаваш колко много си самотен и решаваш да излезнеш, че нямаш сили да продължиш сам да носиш бремето си. Решаваш се да излезнеш от своята черупка, отваряш вратата на своята душа, надникваш… но вече ги няма тези молещи ти се да ти помогнат преди време загрижени за теб приятели, подаващи ти ръка за по ...