Нека минават покрай и през мен разни видения - честно казано отдавна не им обръщам внимание. Нека. Нека. Бих искала пак да чувам разни странни гласове в главата си, защото казват страшни истини. Ама наистина страшни. За ония, дето не биха могли да ги разберат и понесат. Ама аз си ги разбирам. Нали са си мой. Въпреки това понякога ме плашат. Особено, когато най-искрено се опитват да ме просветлят каква съм всъщност. А каква съм аз, дори съзнанието ми няма право да ми казва. Трудно е да се примириш с портрета си от мислите на другите. Но още по-трудно е да си нарисуваш автопортрет. И въпреки всичко пак искам да ги чувам тия смахнати гласове. Сред 

какофонията им се ражда смисъла на всичко. Ражда се безсмислието, а нима в него не е смисълът? Много са ми странни мислите на другите хора. Да, чувам ги, повярвайте ми. Повечето от тях така стремглаво тичат към някакъв "смисъл", че скоростта им убива мозъчните клетки. Или пък са толкова подредени, че чак ме плашат. Защо на слабите е приоритет порядъкът? Нима хаоса не е красив, когато се научиш да го контролираш в безконечната му ярост? Ама и аз какво разбирам. Аз просто вярвам в безсмислието и в преходността на всичко. Защото в крайна сметка всичко, дето ни се случва е в рамките на живота. А той, ако не е преходен, здраве му кажи.  Абе, не знам, философската нишка определено ми убягва, но нека си бяга, накъдето й душа иска. Аз съм поет. От ония, ненормалните. Дето чуват странни гласове в главите си и обичат хубавото вино. От ония, които доста по-добре от някои, които вярват твърде много в етиката и философията, познават живота. Точно, защото не му търсят началото и края.