Измислени приятели, фалшиви любови, предателства, ножове в гърба, дни, месеци, години, изпълнени с тъга и огорчение. И един ден, поглеждайки се в огледалото, осъзнаваме, че вече не сме деца, че сме били наранявани толкова много пъти и детското в нас е безвъзвратно загубено.

Наскърбени, обидени, с уронена гордост, ние сме просто хора, забравили да вярваме в доброто и изпълнени с желание да причиним болка, поне наполовина силна на нашата, да видим сълзите и страданието в погледа на тези, които не са се интересували от нашите сълзи и са разбивали сърцата ни многократно,  и да се опиваме от отчаяните им стонове и молби за прошка.  Мечтаем за момента, в който ще можем да се наслаждаваме на нещастието им, за момента, в който целият им живот ще се разпада пред очите ни, а ние ще сме единствените, способни да помогнем, но.. уви..не само, че няма да окажем помощ, а дори ние ще сложим последното парченце от пъзела на разрухата и унищожението ще бъде изцяло завършено. Това ще бъде мигът на нашето пълно превъзходство, времето за разплата, времето за отмъщение. Това желание е толкова силно, обсебва ни до такава степен, че не сме способни да мислим за нищо друго, превръща ни в безчувствени животни, неможещи да преглътнат обидата и да продължат напред, да обичат и да бъдат обичани, да живеят щастливо. 

И така, в стремежа си да върнем на всеки заслуженото, да дадем урок и да възвърнем накърненото си достойнство, ние самите ставаме не по-добри от враговете ни, дори напротив – превръщаме се в още по-ужасни и долни. Защото освен, че сме изневерили на себе си, ние сме прекрачили границите и сме се превърнали в престъпници от един по-различен вид. Престъпници, не на действия, а на копнежи. Злодеи, непролели  една единствена капка кръв, а сякаш извършили най-тежкото престъпление и заслужаващи най-гибелното наказание. И в крайна сметка времето минава, все едно се отчита от пясъчен часовник, и животът ни изправя на кръстопът – дали да се възползваме от дадената възможност за възмездие и да извършим така бленуваното отмъщение или да осъзнаем в какво сме се превърнали и да достигнем до духовно пречистване. Понякога и двете.

Пример за това е главната героиня в драмата на Еврипид „Електра”. Благодарение на жаждата за мъст, която я ръководи и диктува действията ù, тя преоткрива смисъла на живота. Брат ù Орест е в ярък контраст с нея. Той е осъзнал жестокостта на плануваното отмъщение, изпитва нерешителност да причини болка на собствената си майка и е готов да й прости. Синовната обич и човечност биха могли да се издигнат над първичния гняв и свирепост, но за Електра това е недопустимо. Безпощадна и паднала в капана на яростта,  тя смята отмъщението за единственото решение и за правилния изход. Обаче проляната кръв на майката не носи облекчение и задоволство, а оставя нарушено душевно равновесие, което никога няма да се върне. Това е посланието на Еврипид – убийството не може да възвърне нарушената хармония, а завинаги преобръща живота. Променя ни до неузнаваемост, ставаме точно такива, каквито сме твърдели, че никога няма да бъдем и действаме по начин, от който преди бихме се отвратили. И дори и да желаем да се променим, не можем. Отмъщението ни е осакатило и връщане назад няма.

Когато някой ни е причинил болка и е накърнил гордостта ни, съвсем естествено е да потърсим начин да го накажем за стореното. Но трябва да бъдем внимателни да не се превърнем в затворници на собствената си злоба, да не станем от слаби и невинни жертви – жестоки и свирепи престъпници. И най-вече винаги трябва да помним, че дори отмъщението не връща загубеното!