Вървях по пътя на отчаянието... вървях по улицата тъмна. Нощта беше облечена в черно, сякаш скърбеше за нещо, за един изгубен миг, за един почти угаснал плам, за една несъществуваща любов, за една неосъществима мечта...
Погледнах към небето... имаше толкова много звезди... и тогава видях нея... малка, бляскава, в цялата си красота, но изчезваше бавно сред останалите. Губеше се в звездното небе. Сама, мълчеше и падаше все по-надолу и все повече угасваше в тъмнината. Умираше един живот, една душа, макар и звездна. Разбира се, изпълних легендата, която гласи: "Пожелай си нещо, когато зърнеш падаща звезда!"
Падаща звезда?! О, колко приличаше на мен... когато изгубих вяра в живота, когато нямах мечти, когато съществувах, но не живеех, когато гледах, но не виждах, когато докосвах, но не усещах...
Гледах я, спомняйки си незабравими нощи. Гледах я и си пожелавах Него. Пожелавах си да ме обикне, защото аз вече го обичах...
Но това може би си остава просто мечта... или не - Не знам! Не знам какв ...