17.02.2014 г., 17:50 ч.

Памет на емоцията 

  Есета » Любовни
1470 0 1
1 мин за четене

Погледнах я, а тя ми се усмихна. Не знаех какво ще се случи, нито тя. Приближихме се един към друг и се прегърнахме. Най-топлата прегръдка на света. Умирах и се съживявах в обятията ù. Главата ми бе пълна с безброй красиви емоции. Коя от коя по-шарена и приятна. Не исках нищо друго. Това беше перфектният миг за мен. Неподправено щастие. Прегърнах я още по-силно! Целунах врата ù, а тя цялата настръхна. Сякаш това бе първият път, в който някой, някога я целува тъй. Отдалечих се леко и погледите ни се срещнаха. Никога няма да забравя пламъците, които видях там. Може и да са били отражение на свещите в стаята, може да са били всичко друго, но за мен те бяха „Ела, вземи ме. Искам да бъда твоя.“ И дори да бе за кратко, тя бе моя. Изпълни сетивата ми, възпламени в мен туй, що отдавна не гореше. Сякаш всичките ми мисли и желания бяха приели нейния образ. Тя беше моя. Тя беше перфектна. Затворих очи и не исках никога да ги отварям, защото когато се събудех, тя вече щеше да е далеч, а аз все още тъй щях да имам нужда от нея...

© Йордан Георгиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??