Имало едно време едно малко момиченце, което обличало болката си в най-красивите перли на света и ги дарявало на хората. Това момиченце живеело толкова далече от най-близкия остров, че му се струвало, че света се дали на две измерения: негово и неин. Ето защо всеки новодошъл, в нейното пространство пътник беше повече от добре дошъл. За всеки имаше по една перла. Всяка една беше красива за себе си. Направена във времето прекарано с всеки един поотделно. Перлите не говореха, но всяка една от тях, носеше тайната на своя собственик. Момиченцето целуваше всяка една перла на раздяла и оставяше влажен отпечатък, който вятъра изтриваше с лекия си полъх.
Съществуваха и черни перли, но историите в тях се различаваха коренно, от тези на белите - обикновено затворени истории за животи да минаващи през нея пътници.
Черните перли - сътворени от мъката, онази дълбока и неприкосновена болка на обичащото сърце.
С вкусна марципан, всяка една от черните, беше прекрасна и уникална по свое му. Представяха болките на нейното сърце. Те не се даряваха, те оставяха някъде там след минаващите им господари. Малкото момиченце ги събираше на борда на един корабен макет. Това беше съкровището й. Съкровището, което другите й бяха оставили. Изгубеното съкровище на нейния живот.
Криейки се в тъмното много хора я подминаваха. Дали страхувайки се от болезнената истина, която тя им даряваше, или опасявайки се да не бъдат разочаровани. Истината беше, че хората се страхуваха от непризнатата истина, която тя стоварваше в мислите им. Страхуваха се от проникновеността на очите й, които минаваха през тях и откриваха скритите желания и болки. Очи пълни с толкова много тъга, а даряващи толкова много усмивки и щастие на останалите.
Сега малкото момиченце беше будно. 4 ч. сутринта. Целият свят спеше, а сърцето й препускаше толкова ускорено и необяснимо. Опита се да спре дъха си, с минал момент, който винаги спираше притеснението и щастието й. Опита се да се самоконтролира, но не успя. Плановете й се сринаха, в момента, в който пред затворените й очи, от мрака на съзнанието й изникнаха две пъстри светлинки. Най-красивите пъстри светлинки, които може да съществуват. Тя ги последва с погледа си и вместо да успокоят сърцето й те ускориха препускането му. Трябваше да се успокои, но не искаше. Реши да се отдаде на сърцето си и да изпита тази сладка болка.
Кошмарите изчезнаха, с появата на пъстрите светлинки пробиващи си мрака. Прехапа устни и се загуби в тях.
Потъна в нежността на допира, в парещото усещане, в докосването на устните. Мирис на кафе и вкус на сълзи. Джаз - Nina Simone - Cry Me A River. Драскащо по стените на сърцето й усещане за неизвестност. Беше готова за неизвестното, защото ако не друго тя вече не се страхуваше. А истинската причина, която я караше да не се страхува, беше признаването на истината пред самата нея.
Сълзите падащи в реката, с времето ставаха все по-малко, а времето препускаше неуморимо, като сърцето й.
Трябваше да реши, за да продължи. Избра истината...
© Вяра Ангарева Всички права запазени