Понякога първоначалните явления и творения са по-добри от производните на тях... За примери ще изложа няколко факта от битието на дедите ни. Започвайки дори от брака – хората буквално са се женили „на сляпо” и пак са били по-щастливи и са водили по-пълноценен семеен живот от днес, преминавайки през ловуването, земеделието и скотовъдството, първобитният човек ни показва, макар и несъзнателно, кое е правилно и как точно трябва да се правят нещата...

    „За древния човек природата е висша ценност, защото той черпи непосредствено от нея природни богатства. Културата изразява разумната мяра на взаимодействие на индивидите с природата.” Да, „висша ценност”... Сега обаче, първо, че това понятие „ценност” не е осбено познато на хората днес, второ, че културата ни е такава, че последното нещо, за което бихме се замислили е природата. Тъжно, но факт! Манталитетът на българина специално е такъв, че той започва да се тревожи чак, когато „ножът опре до кокала”. Напълно нормално е хората да не си дават сметка за това чудо „екологична катастрофа”. Няма нищо учудващо във факта, че глобалното затопляне само по себе си е вече факт, а никой не го интересува. Странно е как хората си дават сметка за проблемите си чак, когато вече е почти невъзможно те да бъдат решени. Странно е, че се замисляме, че оценяваме нещо, когато го нямаме. А да нямаш природа е катастрофално!

    Ако обществото разчита на собственото си съзнание, т.е. ако управниците смятат, че всеки човек би започнал да се грижи за това, що е негово, то наистина сме загинали. Та нали хората не си оправят собствените си проблеми, та с проблемите на природата ли ще седнат да се занимават!

    Нужна е повече общественост, по-голяма популярност на този така важен за нас проблем. Необходимо е медиите да не стоят безучастни, да информират хората, да ги образоват. Защото решението на всеки проблем, от каквото и да е естество, идва с компетентността в конкретната област. Когато човек знае срещу какво се изправя, какви биха били последиците; когато знае чрез кои по-точно свои действия той допринася за унищожаването на природата, като че ли е по-лесно да започнем тази глобална кампания.

    Съвест – що за дума е това? Съществува ли наистина като чувство? И по-важно – съществува ли днес?

    Не е важно само образованието, компетентността по въпроса с екологията. Не е достатъчно просто да знаем, че не бива да слагаме природата и контейнерите под общ знаменател, че боклуците се изхвърлят само там, където им е мястото. Защото това място за всеки един от нас е различно... Като че ли е нужно да се замислим малко повече. Да вникнем надълбоко в себе си, в душата си и там да отделим едно малко кътче. Едно кътче за майката земя. Едно интимно кътче, където да има любов, да има съвест, да има желание, да го има чувството за близост към природата. А защо не и чувство за притежание, за собственост. Макар и в различен контекст да не е точно така, та нали природата си е наша? Моя, Ваша, на семейството ми, на децата Ви. Нали точно те биха искали да има къде да отидат на пикник с внуците си. Да има едно местенце, където нечий дядо ще покаже на внучето си как да си направи лодка от кората на бор. Може би звучи доста смешно, но си е точно така. Природата е една от най-големите ни ценности, един фактор, без който съществуването на човешкия вид е немислимо. И, докато всеки не започне да си иска природата обратно, нищо няма да се промени!

    Заслепени от бляскавата си кариера, от трупането на пари, всекидневно в нашата родина се изсичат хиляди хектара гори, застрояват се прелестни, девствени планински райони и се превръщат в поредния шумен и мръсен курорт, а много скоро заобикалящата го природа, и тя загива. Човекът трябва да се научи да се „приспособи към природата”. Да живее в хармония с нея, да са в разберателство, без да я наранява и, което е ужасяващо – без да я унищожава! Трябва да се научи да „се чуства неразривно свързан с природата и да вижда в нея красотата и хармонията”.

    Добре, да приемем, че разбирам липсата на ценности у хората, липсата на обикновени ценности. Но като че ли хората нямат ни най-малко желание да спомогнат за съществуването на планетата ни, респективно и за нашето съществуване, на самите хора. Жалко е как хората си мислят, че всичко е вечно и би могло да съществува без грам помощ от наша страна. С какво сега животът се е променил? С какво прадедите ни са били по-мъдри от нас? Едва ли наистина е така... Просто хората тогава са мислили за последиците и не са били алчни. А нима и ние не можем да мислим като тях? Нима трябва да ловуваме и да убиваме застрашени видове животни, само заради трофея на стената?! Или наистина е наложително да се наблюдават масови застроявания на планински местности, масово изсичане на дървесина? Не мисля така, просто ни липсва трезво мислене, липсва ни да се абстрахираме на материалните блага и да си дадем една реална сметка накъде всъщност върви човечеството.

    Хора-животни-птици-растения – всички сме взаимносвързани в една огромна верига, всички сме едно цяло. „Животът на човека е част от живота на природата.” А изчезне ли тя – след нея си отиваме и ние... Липсва едно стабилно самосъзнание, една искрена съвест, едно интимно място в душата ни за природата. Нужно е да я почувстваме като наш приятел, като нещо, което е част от нас. Нуждаем се от обич към нея, за да се осъзнаем най-накрая! Да прогледнем, да видим къде грешим и чрез задружни усилия да успеем да върнем хармонията между човека и природата.

    „За земеделеца е ясна целта, ясен е начинът, по който ще се постигне тази цел – с помощта на природата и природните сили, и със съдействието на самия него.” Съдействие! Липсва едно така важно и необходимо съдействие между отделните звена – човекът и природата. Нужно е не само да се „жъне”, но и да се „сее”... А такова чудо като масово залесяване, хвърляне на хартийка в кош, оптимално намаляване на вредните газове в индустриалните зони, отдавна вече не се среща.