Писма до никъде
„Здравей, мила!
Помниш ли как…” и поредната отминала случка, останала в нашето общо минало. Така започва всяко твое писмо… писмо без отговор…
Ами моите писма? Кой ли знае, та аз винаги пиша просто поредното писмо до никъде… Писма, които ти никога няма да получиш. Писма, които ти никога няма да прочетеш. Писма, които аз никога няма да изпратя… просто писма…
А помниш ли, мили, как седяхме заедно в топлото, задимено кафене на гарата, тъй като твоя влак отново имаше закъснение? Помниш ли вкуса на горчивото кафе с аромат, напомнящ всеки предишен път? Помниш ли многото забързани, изморени, премръзнали хора, влизащи и излизащи, пристигащи и заминаващи? А ти обеща ние никога на не бъдем като тях.
А помниш ли, мили, как стояхме на гарата в студените дни, как влаковете самотно профучаваха и спираха на метри от нас, как наоколо семейства и двойки се разделяха, споделящи последна целувка? А ти обеща ние никога да не бъдем като тях.
А помниш ли, мили, поредните последни десет минути ...