Скъпи Апостоле,
Пиша ти това писмо, за да споделя мъката си. През сълзи гледам настояща България. За тази България ли даде живота си? За тази България ли жертва всичко, което имаше? Гледам и очите ми се пълнят със сълзи, моля се това, което виждам, да не е истина.
Каква е била България? Родина на хиляди безименни българи, дали живота си за нея. Майка на други хиляди българи, трудили се, за да процъфти тя с благата
и богатствата, които има. Красиво място, което всички обичаме, с което други хиляди безименни българи, пръснати по целия свят, хулени, тъпкани както някога, не престават да се гордеят. Апостоле, ти си бил от тези българи, ти си един от всички нас - и от първите, и от вторите, и от третите - някога и сега. Бил си сред тези, които са ронели сълзи за поробеното отечество, и сред тези, които са работели за него, и сред тези, дали живота си, за да го има днес - свободно и честито.
Но какво е България днес? Толкова години слушам прочувствени речи за теб, за делата ти, за живота ти. За доброто, което си направил за България. Слушам в седмицата преди 19 февруари - деня на твоята гибел. Слушам и нещо свива сърцето ми - и осъзнавам - то не е точно съжаление, че ти - толкова млад, си станал жертва за България, не точно стряскащата мисъл, че хиляди българи са загинали, за да имам аз бъдеще, а друго - прости ми! - то е страх, че няма вече такива българи като тебе - да подчинят живота си на доброто на България.
Апостоле, помогни ни! Помогни ни да осъзнаем, че толкова жертви са направени, за да сме свободни, да имаме свое отечество, с което да се гордеем - а ние не оценяваме свободата. Помогни ни да осъзнаем това, иначе нашата майка родина е в опасност - от самите нас. Ние не обичаме България. Иска ни се да сме родени в друга държава, на десетки хиляди километра от родината ни, защото България била пропадала ден след ден. А уж искаме нашата родина да е по-стабилна и да имаме бъдеще ние и следващите поколения. Уж се борим да запазим природата, живота на разни растения, птици и животни от червената книга на изчезващите видове. Ние - изчезващият вид хора, притежаващи достатъчно воля, обич и загриженост, за да се справим с проблемите на България.
Апостоле, помогни ни! Всеки ден виждам стари хора - младите вече избягаха - да спят по пейките и да изравят храната си от кошчетата за боклук, докато покрай тях минава беемвето на някое местно величие - било то политик или бизнесмен. Всеки ден ни заливат новини за брутално убити хора, за бездомни кучета, нападнали деца и старци, за бездомни хора, самоубили се или умрели от студ и глад. Дотук ли стигнахме?
Апостоле, помогни ни! Да осъзнаем, че България има нужда от нас и ние сами трябва да си помогнем. НЕ мога да приема, че това, което виждам днес, е съдбата на България и българите утре.
АПОСТОЛЕ, помогни ни!
(само да спомена, че това писмо до Левски е писано няколко дни преди 19,02 :) )
© Християна Петрова Всички права запазени