Привет,Любов!
Не желая да ти правя поредния скучен,макар и изпълнен с трепет анализ.Искам да ти напиша писмо-такова,като в миналото.На листа от пергамент,ухаещи на розов цвят,изпълнени с цялата нежност на влюбена девойка.
   И така в един прекрасен юлски ден бях в градче,далечно от родния дом,по покана на близка приятелка.В смях и закачки дните се нижеха...Една вечер освен познатото ни скромно обкръжение от един порядъчен и съвестен младеж,попаднахме и в това  на местната шумна гвардия от млади мъже.По странно стечение на обстоятелствата градът се къпеше в тъмнина (заради може би случайната липса на ток именно в този късен час ) и мистиката от новите познанства се усилваше.Разбира се с песен на уста и без много усилия,единственото светло кътче бе намерено.Понякога се чудя на липсата на романтика в човешката същност.Сякаш за миг животът затваря зорките си сиви очи и дава шанс на душата да стигне до изконната нирвана.Но колкото и неприятно да звучи "материалното" у нас отново победи.Светлината,символизираща непрестанно повтарящия се ден отново с желание бе преоткрита.
   Нещо в мен обаче ми подсказваше,че трябва да запазя или може би претворя заобикалящото ме тайнство.И тогава забелязах.Една усмивка и едни очи.Да.В тях я
открих.Магията.Мекотата,излъчващи разпиляните по страните учертания на устните и
стремежът към живот в дълбоките зелени очи.
   За секунда цялата ми същност бе разтъсена.Бях прекарала часове наред в размяна на реплики,усмивки и погледи и не бях забелязала винаги търсеното от мен вълшебство.Вълшебство,офоремно в тяло и извисено с дух.
   Прозрението ми се превърна в опянение.Постепенно движенията ми преминаваха в танц,усмивката не беше просто знак за вежливост,а се сля с лицето ми,думите-те се изгубиха някъде там.Беше странно,но приятно.Хоп.Животът отново отвори зорките си очи.Но постоянно повтарящия се ден не успя да ме погълне.
   Мислите ми сякаш жужаха като медоносни пчели около ароматните цветя на блаженството (често дори се чудех не е ли част от твоята,да,Любов,твоята наслада).
Постъпките ми можех да сравня с лентата на най-добрата гимнастичка.Устремени,
целенасочени и все пак волни...
   Дните течаха,тялото ми прекосяваше страната,ала мислите бяха погълнати единствено от това странно,но приятно опиянение.Усещах как чувствам,как мога да
моделирам душата си с изкусните ръце на скулптур.Бях демиург на всичко мое,на всичко,свързано с една усмивка и едни очи.
   Тялото ми сякаш се превърна в огнената граница между паралелните светове на две души.Моята и онази точно,предизвикала искрите и жарта.Докосването на плътта,
срещите на очите,носещи в себе си безметежността,излязла от пределите на всичко човешко,ме накара да се чувствам по-мъдра,още по-щастлива и най-жече уверена.
   Уверена съм,че те те срещнах.Знаейки,че винаги си някаде покрай мен,аз успях,
Любов,да те намеря в една усмивка и в едни очи.
   И така от онзи прекрасен юлски ден в града,далечен от дома,аз не спирам да мисля за теб.За моята приятелка,Любовта.За тази,която не желая да натоварвам с изпълнени
с трепет анализи.За тази,заради която вече всеки ден  се усмихвам.За Любовта,която ме кара да вярвам.
  P.S.
  До скоро скъпа приятелко!Надявам се,че от тези редове,написани върху листа от пергамент,ухаещи на розов цвят,си разбрала,че именно ти-Любов,се криеш под загадъчното определение на Ерик Сегал: "Любовта означава никога да не казваш,че
съжаляваш".Искам да знаеш:горда съм,че не съжалявам!