Ние хората сме уловени от рамките на общото и свободата, на която се осланяме, е всъщност невидимото му движение в света на нашето присъствие. Така и мощният, самотен вятър, преминава през короната над ствола, оставяйки я да прояви естетиката присъща единствено нему, но обречена на изразяване чрез чуждото на същността му.
Общото е по-силно от привидното ни разнообразие, затова е толкова трудно да го следваме. Но то е същевременно и единствен път на осъществяване, което налага мистичен отпечатък на необходимостта от това да ни ръководи. Избирайки го, ние сме избраниците и пътят увисва като сянка над всичко, за което сме наясно как ще ни служи. Именно в това и чрез това се проявява всичко наречено поезия. Но ако някой се опита да отъждестви поезията със суровите емоции, не би достигнал по-далеч, отколкото ако я отъждествява с чистия рационализъм, присъщ на разума и обкован от логиката. Подобен максимализъм разрушава божествения финес, присъщ на поезията и за момент, очиствайки я от еднот ...