Очите ти пълни с възмущение заради мислите, нахлули зад тях, играят по периферията на силуета ми, не смеят да се спрат върху мен. Аз, напротив, пронизвам те с поглед и съвсем не се възмущавам от своите мисли, обсебили делника ми и съвсем не ме е срам, и съвсем не ми е до съвести-тежки и мръсни, чисти, нечисти…
Просто те искам безсъвестно, най-безсърдечно и най-безскрупулно, и най безутешно. Просто очите ти, зареяни като еднодневка около силуета ми, блеснал с ореола на тази обич към теб, ме теглят и дърпат като с невидима нишка, омотават ме с прежда, изпредена от паяче черно, а може и от черна вдовица, а може и от мухата в главата ми… Или пък ме оплитат в кукувича прежда, а тя, както знаем, е паразит. И паразитира в гостоприемната ми душа, и я завладява и задушава. Симбиоза някаква, която ме превръща в непребродена и непроходима пътека в гората…
Тук там се чува яребица, притичва фазан или кукувица тревожно напомня за времето и за това колко сме ничии и колко тленно, и преходно е всичко. ...