„Все още си спомням света през очите на дете.

  И бавно тези чувства бяха помрачени от това, което знам сега.

  Къде е отишло сърцето ми? 

  Заловено в очите на непознат...

  О, аз... аз искам да се върна...

  Вярваща във всичко и незнаеща нищо..."

    Какво става, когато едно дете попадне в свят за възрастни? Какво става, когато две блестящи търсещи очи срещат хиляди неразбиращи погледи? ...погледи пълни с безразличие...

  Тъмно е, но явно не достатъчно. Мракът не успя да прикрие всички тези погледи, хиляди студени погледи... погледи от всички страни... Погледите, които ме преследваха толкова време. И сега след толкова години, аз стоя отново сама, но вече силна и обръщайки се назад, искам просто да се върна... искам просто да съм дете... но не каквото бях, но не само, изоставено, забравено, а детето, което винаги съм искала да бъда - малко, почти беззащитно, обичано и пълно с мечти... Искам да тичам едва-едва, тъкмо проходила, да се радвам на слънцето и на птичките, да гоня гълъбчетата и до мен да стои онзи възрастен, който да ме обича и закриля, който вижда целия свят в моите големи очи... Едно неизживяно детство...

  Дете на десет-единадесет, попаднало в един свят на големи, един свят неподходящ за него, един свят на чужди, студени, забързани хора. От малко свикнало да е Никой в свят на Всички. Без опора, без смисъл, без път назад, без дом, без подкрепа, без мечти и без път напред. Дошло от незнайно къде и тръгнало за никъде, заключено в една чужда реалност, привикнало към неизбежното. Едно изгубено дете, забравило всичко детско в себе си, забравило думи на милост, състрадание и обич, забравило нежността, която отдавна е само далечен сън. Дете, с очи празни, някога невинни и търсещи, някога топли и умоляващи, отдавна поръсени с хладния прах от уличната мръсотия и изгубеното детство.

  Една молба, една сълза, една невинност, нечути, невидяни и забравени. Просто още едно покосено бъдеще, просто още едно изгубено дете, а не стават ли прекалено много? Няма ли кой да види, няма ли кой да помогне, няма ли живи тук? Или в този свят за възрастни, няма място за един детски живот, за един поглед напред и една вяра в нещо по-добро? Защо никой не се обръщаше, когато крещях, че съм сама, когато молех за миг обич, за капка любов? Защо никой не виждаше, когато едва си поемах въздух от задушаващата кашлица и болките от поредната изтощителна болест? Защо всички нехаеха и търсеха само своето щастие? Защо никой не ме намери, когато вече ме нямаше? Защо никой не ме потърси, когато липсвах?

   Защо и мен не ме боли сега? Защо болката спря? Защо си отиде, та тя беше последното, което ми напомня, че съм просто дете... Нима пораснах? Нима забравих? Нима сега съм просто една от Всички? Нима просто така всичко продължава и аз крача забързана, унесена в проблеми, със студен поглед и подминавам същите тези изгубени деца, част от които доскоро бях? Нима всичко, което знам сега, просто е отмило останалото... заличило е детето в мен... Покосило е и последната капка невинност...