Делник като делник…
Прибирам се. Вечер е. Тъмно е. Слънцето почти не се е показвало днес. Студено е.… А аз обичам да крача пеша и гледам да не забравям за какво имаме тяло и за какво сме създадени.. .обичам да ходя от малък… така както вървях всеки ден пеша през цялото време, когато живеех и израствах в родното Велико Търново… дали трябваше даходя до училище или до стадиона на тренировка, Винаги пеша. Това ме оформи като човек. Това закодира в мен тази нужда и моята любов към движението. Нещо без което не мога. Нещо което ми дава толкова много.
Прибирайки се по бул. Витоша може да се види всичко.. От скъпи витрини, до безистени и книжарници. С тези неща съм свикнал, но друго е нещото, което винаги ме кара да изпитвам от онази тъга, и онази неправда, за която повечето хора четат, гледат и виждат само в книгите и във филмите, а тя е около нас, заобиколени сме от нея, дори понякога се спъваме в нея, друг път я прескачаме забързайки за следващата си важна задача от деня…
Вървя по този буле ...