Години наред бях учена от семейство и общество, че човек трябва да таи чувствата си, за да е защитен, за да не позволява всеки да бъде свободен да влиза и излиза от най-закътаните кътчета на душата му, за да може да се предпази от болките на разочарованието, защото всеки се изправя пред тях, дори и да няма смелостта да си го признае. Но какво всъщност се случва? Изграждаме бариери, високи стени, които са уж непревземаеми, а всъщност са толкова крехки и най-важното – илюзорни. Зад една фалшива усмивка се опитваме да скрием разбито сърце и излъгани надежди. Зад престорена гордост крием колко сме били наранени. А когато тези маски паднат, настървено браним душата си, за да не бъде пак ограбена или намираме нейде в себе си смелост да покажем слабостта си, защото все пак сме хора, защото все пак сме дълбоко уязвими.
Не съм от хората, които спокойно разказват за грешките си и своите слабости, но понякога просто имаме нужда от изповед пред някого или нещо. И стоейки на брега, чакаща да видя о ...