Когато душата ми е в покой, никога не забравям, че все пак тя – Земята се върти. Покоят на душата моя не отрича истината, че нищо не е онова, което е било преди миг дори. Не зная какво ме очаква в следващия, но защо да се боя и да гадая? На истината и лъжата, на светлина и мрака, на радостта и болката домът им е в душата моя.
Всеки миг e отваряне на врата – предизвикателството и изпитанието за дареното ми от Бог право на избор. Абсолютната свобода. След всяка стъпка и поета глътка въздух пак съм изправена пред врати – две. Кой и как да ме опази от лъжата, от болката, и от мрака! А чия е истината?! Ничия, нали! Тогава защо да определям нечия истина като лъжа? И защо да ме боли заради това, че моята истина не и твоя, негова, нейна или тяхна? Ето как сами си „произвеждаме“ и лъжата, и болката, и мрака.
Ще попиташ, читателю, а големите лъжи там – във „висините“?! Кой крал от залъка на отрудения човечец, кой мамил, кой убил и гадориите си умело прикрил… Големите лъжи ли? Имало ли е време, к ...