И ето, настъпва и този момент, в който хората, които си имал за близки и приятели, биват първите, които ти забиват нож в гърба... Дали трябва да се питаш: "Аз ли направих нещо?", "В мен ли е проблемът?"... Отговор няма... Няма и да се намери... От моя гледна точка, вижданията на един предаден, разочарованията водят до този така силен песимизъм. Надигащ се, бунтуващ се, той е обхванал дори и най-малката частица от мен. И точно сега появата на чувства от типа на безразличие, неприязън, непоносимост се оказват толкова на място. Как ми се иска да се измъкна от това място, от тези хора, да не се налага да чувствам... В момента самотата е единственият правилен път, по който мога да тръгна или по-скоро логично да тръгна... Поне за секунда малко спокойствие, усамотение, малко почивка от цялата суматоха, това искам. Не мога да повярвам колко е нужно човек да се изгаря, за да си вземе поука... Трябва ли още да се страда за нещо, което не си заслужава, или просто това е нашето предназначение... В ...