С багодарност към Красимир Тенев - Майстора,  който повдигна в свой коментар темата за Алберт Айнщайн и ме провокира да публикувам тези свои спомени

Много често се улавям, че в мислите си се връщам към проф. Ярослав Тагамлицки - вечна му памет! Причината е, че той беше истинско чудо сред другите български учени, които до него изглеждаха като най-обикновени чиновници. Макар и роден в Русия, той беше със съзнанието, че е български учен от голям ранг, който се грижеше за чистотата на българския език. Тагамлицки имаше усещане за собствената си значимост в световната наука, в частност и за високите си педагогически умения. Помня как веднъж по време на своя лекция в софийския факултет по математика той каза, че Давид Хилберт /един от най-големите математици на всички времена/ не би станал такава величина в световната наука, ако негов учител не е бил Адолф Хурвиц /друг гениален математик/. Тук Тагамлицки се усмихна тайнствено пред затаилата дъх аудитория и произнесе:

Хилберт е бил щастливец, че е имал учител като Хурвиц, а вие сте щастливци, че аз съм ваш учител.

Така и си беше. Тагамлицки буквално ни научи на математическо мислене. В началото на всяка своя лекция той правеше малко контролно, изискващо от студентите да отрекат логически дадено математическо твърдение, а на следващата лекция ни връщаше проверени тези контролни, обикновено нашарени с червен химикал. Някои колеги обичаха да формулират твърденията си с нещо от сорта на - за всяко епсилон и за всяко хикс е в сила еди какво си. По този повод веднъж Тагамлицки рязко каза: Вие можете да кажете на бойното поле падна сняг. Можете да кажете и: на бойното поле падна войник. Но не можете да кажете: на бойното поле падна сняг и войник. Веднъж той зададе въпрос към аудиторията, по онова време наброяваща 200 души студенти /за сравнение сега най-много 50/. Една студентка решила да се самоизтъкне побърза да вдигне ръка, за да отговори на въпроса му. Той й даде възможност да се изкаже, а тя от място каза: "За всяко епсилон клонящо към нула е в сила...". Тогава Тагамлицки я покани да излезе и да запише казаното от нея на черната дъска, което тя с радост и стори. Тагамлицки я помоли да застане с лице към аудиторията и когато тя със сияещо от гордост лице застана по този начин, той със специфичен фалцет, характерен само за него, почти изкрещя в лицата на студентите:

Вижте каква глупост написа вашата колежка...

Смаяната девойка загуби ума и дума, но професорът беше прав, защото с женския си кокоши мозък тя не бе разбрала главното - че епсилон е едно фиксирано число и следователно не може да клони към нула, въпреки че можем да го избираме произволно малко. Всъщност със злощастното положително число епсилон е свързано и нашето запознанство с професор Тагамлицки. Защото в едно от цитираните контролни бях записал:

За всяко отнапред зададено епсилон...

Тагамлицки влезе в аудиторията, с труд мъкнейки голямата купчина проверени от него контролни. После ги остави на катедрата и попита. Кой от вас е другарят Младен? Нямаше друг Младен сред моите колеги, затова вдигнах ръка. Излезте на дъската другарю Младен каза Тагамлицки. Предчувствах, че с мен ще се случи нещо наподобяващо разказаната случка със студентката, но запазих самообладание и се изпънах пред черната дъска.

Написали сте "за всяко отнапред зададено епсилон..." в контролното си, другарю Младен. А кой задава отнапред епсилон?

Долових леко подигравателна интонация в гласа му, но не се смутих, а му отговорих дръзко:

Бог задава епсилон!

Той трепна стреснато и много учудено, защото ни най-малко не очакваше подобен отговор. След този случай станахме приятели и с часове се разхождахме в Борисовата градина, беседвайки на математически и философски теми. Аз разглеждах математиката като връзка между философията и физическата реалност и още от ученическите години бях изучил Специалната Теория на Относителността /СТО/ на Айнщайн. Дори направих реферат за нея, извеждайки я само с помощта на оптични съображения, вдъхновен от лекциите на Ричард Файнман, нещо което дълбоко впечатли учителката ми по физика. Така че бях интересен събеседник за Тагамлицки. Той призна, че гледа на математиката като на специфична игра на човешкия ум и никога не е влагал по-дълбока същност в нея. Просто имахме различен подход към нещата. Но при нашите беседи най-накрая стигнахме до името Алберт Айнщайн. Аз по онова време /действието се развива през 1976 година/ боготворях този физик заради неговото глобално мислене. За да разберете онова, което ще ви разкажа, ще ви припомня за Галилео Галилей - физикът направил множество открития, който по чудо се отървал от съда на инквизицията само с доживотен домашен арест вместо да бъде изгорен на клада като нещастния Джордано Бруно. Галилей забелязал, че ако една координатна система се движи праволинейно и равномерно спрямо друга има начин да изразим координатите на една точка в движещата се система с помощта на координатите на тази точка в неподвижната координатна система с помощта на уравнения днес известни като Галилееви трансформации. Работата е там, че ако вземете една пръчка в движещата се система и изразите дължината й с помощта на координатите на краищата на пръчката в движещата се система, а след това изчислите дължината на тази пръчка по същия начин с помощта на координатите на краищата й в неподвижната система, получените две числа ще съвпаднат. Галилей съобразил, че не само дължината на пръчката, но и всеки механичен закон се запазва при смяната на координатите по неговите формули, т.е. се запазва при Галилеева трансформация на координатите. Физиците останали с впечатление, че всички възможни закони се запазват при Галилеева смяна на координатите. Математиците изразили този факт, казвайки, че законите остават инвариантни относно Галилеевите трансформации. Това се смятало за аксиоматична истина до момента, в който Джеймс Кларк Максуел не открил уравненията на електродинамиката. Оказало се, че тези уравнения не са инвариантни относно Галилеевите трансформации. Това обстоятелство довело до революция във физиката и Хендрик Лоренц предложил нови трансформации, днес известни като Лоренцови, зависещи от скоростта на светлината във вакуум, означавана с латинската буква с. Числото с е крайно и е равно на три по десет на десета степен сантиметра в секунда /или 300000 километра в секунда/. Но тъй като тя е много по-голяма от скоростите, с които се срещаме в ежедневието си, можем да приемем макар и като грубо приближение, че тя е безкрайно голяма. По този начин ако положим в Лоренцовите трансформации с да е безкрайност, то тези трансформации преминават в Галилеевите. Оказало се, че уравненията на Максуел са инвариантни относно Лоренцовите трансформации. Теорията на Относителността е възникнала именно благодарение на Лоренцовите трансформации. С тяхна помощ се извежда една красива формула за масата на движещо се тяло чрез масата му в покой, а оттам Айнщайн извежда своята невероятно красива и безсмъртна формула:

E=mc².

Професор Тагамлицки считаше, че Айнщайн е бил славолюбив мошеник. По тази причина той не вярваше, че Специалната Теория на Относителността е вярна. Стъпвайки на факта, че уравненията на Максуел са частен случай от обобщените уравнения на Био-Савар, той твърдеше, че е доказал, че уравненията на Био-Савар са инвариантни относно Галилеевите трансформации, но това не е забелязано от физиците. После чрез граничен преход в уравненията на Био-Савар, той заключаваше инвариантност и на уравненията на Масуел относно Галилеевите трансформации, с което пращаше на кино, както необходимостта от съществуването на Лоренцовите трнсформации, така и фундамента на СТО. Статията, в която Тагамлицки бе изложил тези си възгледи е следната:

http://www.tagamlitzki.com/works/1980-galileo-invariance.pdf

Привеждам я за онези, които искат да се задълбочат по темата. Всъщност професор Тагамлицики ме посвети в нечестните машинации на Айнщайн, стремящ се към голямата слава. Той ми приведе примера с двама наши големи учени - професор Асен Златаров - доктор по химия и по физика, но изявяващ се най вече на полето на химията, и професор Гълъбов - специалист в областта на филологията. Те двамата посещават Германия и слушат лекции по Теория на относителността при самия Айнщайн. Когато курсът лекции приключва, Айнщайн ги окуражава, че добре са осмислили неговата теория и ще е много добре, завръщайки се в България да издадат популяризаторски брошури на български върху СТО. Тук Тагамлицки язвително вметна - можете да си представите какво са разбрали от СТО един химик и един филолог, но Айнщайн не се спирал пред нищо, за да се разчуе името му. Той накарал асистента си Громер да даде на двамата български учени материали за СТО и когато те се завръщат в България Асен Златаров написва и издава книга за Специалната Теория на Относителността. За Тагамлицки подобен подход за популяризиране е недопустим за един учен с морал. Той изцяло отричаше вярността на СТО. Аз още по онова време бях осъзнал факта, че тази теория следва да се нарича не Теория на Относителността, а Теория на Абсолютността, защото в нея скоростта на светлината е една и съща величина, независимо от това дали светлината се излъчва от движещо се или от неподвижно тяло. Тя е винаги равна на числото с!!! Естествено Тагамлицки отричаше и Общата Теория на Относителността /ОТО/ на Айнщайн. Обърнах му внимание на факта, че тази теория предсказва изкривяването на светлината, когато последната минава през силно гравитационно поле. Този феномен беше експериментално потвърден от блестящия експериментален физик Едингтън чрез снимки в Гвинея и Бразилия при пълно слънчево затъмнение. Едингтън беше заснел звезди разположени точно зад слънцето и на една ос с него и Земята, именно защото лъчи от тези звезди се огъват от гравитацията на слънцето и попадат в обектива на фотоапаратите. При това кривината на тези лъчи се покриваше с предсказаната от Айнщайн. Събщавайки тези факти на Тагамлицки вътрешно тържествувах, че съм защитил достойно своя любимец Айнщайн. Но в този момент Тагамлицки ме погледна с много хитро изражение на погледа през своите малки очилца, които винаги носеше. Да си призная очаквах да чуя всичко друго, но не и това което той ми каза:

- А вие, другарю Младен, чували ли сте за онзи учен, който доказал, че бълхата чува с краката си?

Шокиран от думите му си признах, че не съм чувал. А Тагамлицки продължи: доказателството му е много просто - отрязал краката на бълхата и й заповядал да подскочи. Тя не могла да подскочи, а той заключил, че чува с краката си. Същият род доказателство е и това за изкривяването на светлината. Такива псевдодоказателства има безброй. Останах втрещен от логиката му. Той беше абсолютно предубеден срещу Айнщайн. Буквално го ненавиждаше. Затова не посмях повече да го разубеждавам. Мога само да кажа, че обикнах този човек не само заради оригиналното му мислене, но и заради високата му научна честност. Ще завърша с два фрапиращи примера на това ненадминато остроумие. Първият е с професор Брадистилов - огромен мъж, в сравнение с когото Тагамлицки беше истинско джудже. И двамата бяха преподаватели по дисциплината математически анализ, но явно между тях имаше силно съперничество. Веднъж се сблъскват на вратата на математическия факултет. Разменят си някакви думи и Брадистилов казва на Тагамлицки: Аз вас мога да ви сложа интелектуално в малкия си джоб. На което Тагамлицки му отговоря. Безусловно можете, професор Брадистилов, стига да искате да носите в този джоб повече мозък отколкото в главата си. Вторият случай е с професор Благовест Сендов - ученик на Тагамлицки. Пътувайки с кола към математическия факултет, Сендов застигнал движещият се пеша Тагамлицки и му предложил да го закара до факултета. Когато стигнали в двора на факултета и Тагамлицки излязъл от колата наоколо имало много студенти. С театрален поклон към Сендов Тагамлицки му казал пред тези студенти:

Благодаря ви, че ме докарахте жив професор Сендов. Вие возите отлично. Вие очевидно сте си сгрешили професията!

Ето такъв беше моят скъп професор Тагамлицки. Вечна му памет!